— Търсиш нещо за ума и за стомаха си?
— Не, умът ми е зает с доста неща.
— Ако четеш повече, ще знаеш повече.
Рипли се засмя:
— Вече знам всичко.
— Така си и помислих. Имаме нова книга в тазседмичната пратка, точно по твоята част. „101 случайни запознанства“ — за читатели от двата пола.
— Лу — Рипли й хвърли предизвикателна усмивка, докато се отправяше към стълбите, които водеха към втория етаж. — Аз съм написала тази книга.
Лулу се засмя.
— Не съм те виждала в компания напоследък — провикна се тя.
— Не ми е до компания точно сега.
На втория етаж имаше още книги и още клиенти, който се ровеха в тях. Но тук кафенето бе по-голямата примамка. Рипли вече долавяше пикантния аромат на днешната супа.
Сутрешната тълпа, която буквално бе помела кифличките и тригуните на Нел и другите вкуснотии, измислени от нея, бе сменена от обедна навалица. В ден като този Рипли предположи, че хората биха потърсили нещо горещо и по-засищащо, преди да се почерпят с някой от „греховните“ десерти на Нел.
Огледа витрината и въздъхна. Еклери със сметана — никой със здрав разум не би ги отминал, въпреки че другите неща бяха не по-малко съблазнителни.
Майсторката на тези изкушения маркира една поръчка. Очите й бяха топли и яркосини, косите й образуваха златист ореол около лицето, което излъчваше здраве и щастие. На бузите й се появиха трапчинки, когато се усмихна и махна с ръка на един от клиентите, седнал на масичката до прозореца.
„Бракът — помисли си Рипли — се отразява добре на някои хора.“ Нел Чанинг Тод бе сред тях.
— Днес си много одухотворена — отбеляза Рипли.
— Чувствам се чудесно. Времето направо лети. Супата ни е гъста, с фиде, а сандвичите са…
— Ще поръчам само супа — прекъсна я Рипли. — Защото имам нужда от един еклер със сметана, който ще подобри настроението ми. Искам и кафе.
— Ей сега. Довечера ще пека шунка — добави тя. — Така че недей да се тъпчеш с пица, преди да се прибереш.
— Да, добре, разбира се. — Това напомни на Рипли за втората причина за посещението й. Пристъпи от крак на крак, огледа още веднъж помещението. — Не виждам Миа.
— Работи в офиса си. — Нел сипа супата и добави малко кръгло хлебче, току-що изпечено. — Очаквам скоро да се появи. Тази сутрин ти влезе и излезе много бързо от къщи и не успяхме да поговорим. Случило ли се е нещо?
— Не, нищо.
Може би не бе редно да започне да урежда преместването си на друго място, без да спомене нищо. Рипли се запита дали това е из областта на уменията за общуване, с която бе скарана.
— Ще ти преча ли, ако хапна в кухнята? — попита тя Нел. — Така ще можем да си поговорим, докато работиш.
— Разбира се. Ела отзад. — Нел отнесе храната обратно върху кухненската маса. — Да не би да се е случило нещо?
— Не, нищо — увери я Рипли. — Навън е кучешки студ. Обзалагам се, че със Зак съжалявате, че не останахте на юг до пролетта.
— Седмицата там беше чудесна. — Мисълта за това я накара да засияе. — Но човек се чувства най-добре у дама. — Нел отвори хладилника, за да извади кутия със салата. — Всичко, което желая, е тук: Зак, семейството, приятелите, моят собствен дом. Преди година дори не бих си помислила, че някога ще стоя тук и след час-два ще се прибера у дома.
— Заслужаваш го.
— Да, така е. — Очите на Нел станаха по-тъмни и Рипли забеляза в тях увереност, която всички, включително и самата Нел, недооценяваха. — Но не го постигнах сама. — Чу се позвъняване на камбанката, което я предупреди, че отвън на барплота я очаква клиент. — Не оставяй супата си да изстине. — Излезе от кухнята и извика за поздрав.
Рипли загреба от супата и въздъхна със задоволство още щом я опита. Реши да се съсредоточи върху обяда, а после да помисли за останалото.
Но едва бе започнала, когато чу Нел да изрича името на Миа.
— Рипли е в кухнята. Струва ми се, че те чака.
— По дяволите! — Рипли намръщено погледна към супата и бързо напълни устата си.
— Е, чувствай се като у дома си.
Миа Девлин бе разпуснала буйните си като грива червени коси и бе облякла дълга тъмнозелена рокля. Грациозно се облегна на касата на вратата. Лицето й бе като изваяно — с високи скули, чувствени устни — червени като цвета на косата й, гладка кожа и загадъчни сиви очи. Тези очи под леко повдигнатите вежди с насмешка се вгледаха в Рипли.
— Точно това и правя. — Рипли продължи да се храни. — Мисля, че в тези часове на деня тук е кухнята на Нел. Ако не бе така, щях да търся в супата си ципи от прилепи и драконови зъби.
— Много е трудно да се набавят драконови зъби по това време на годината. Какво мога да направя за вас, заместник-шериф Тод?