Не можа лесно да заспи, но не се самообвиняваше, че прекали с шоколада. Беше по-скоро справедливо наказание за прегрешенията й.
Сънищата, които я споходиха, й се сториха по-жестоки, отколкото заслужаваше.
Зимният плаж бе пуст. Самотата тежеше като верига, увита около сърцето й. Имаше пълнолуние и брегът и морето се къпеха в сребриста светлина. Човек можеше да преброи песъчинките, които проблясваха под лунните лъчи.
Шумът на разбиващите се вълни отекваше в ушите й. Звукът бе натрапчив и й напомняше, че е сама и винаги ще бъде самотна.
Вдигна ръце нагоре и извика от болка и ярост. Вятърът й отвърна и завъртя като вихрушка искрящите песъчинки — все по-бързо и по-бързо.
Някаква сила я раздираше с острие, което бе едновременно хладно и нажежено. Бурята, която тя предизвика, зарева и се надигна, докато закри лунната светлина.
— Защо правиш това?
Рипли се обърна и през поройния дъжд съзря изгубената си сестра. Златистите й коси блестяха, а сините очи бяха потъмнели и изпълнени с печал.
— За да настъпи справедливост. — Чувстваше нужда да повярва в това. — За теб.
— Не. — Тази, която се наричаше Въздух, не протегна ръка, а остана мълчалива, с ръце на кръста. — За отмъщение. От омраза. Не сме създадени, за да използваме силата си да проливаме кръв.
— Той пръв проля твоята.
— Нима би трябвало моята слабост, моите страхове да са извинение за твоите?
— Слабост? — Обзе я мрачен гняв. — Сега съм по-силна от всякога. Нямам никакви страхове.
— Ти си самотна. Принесе в жертва човека, когото обичаше. — Като видение в съня й се яви мъжът, който бе притежавал сърцето й. Видя как бе покосен и откъснат завинаги от нея и от децата им заради стореното от нея.
Сълзите, които изпълниха очите й, пареха като киселина.
— Трябваше да стои настрана.
— Той те обичаше.
— Вече не съм способна да обичам. — Въздух обърна ръцете си и дланите им заблестяха като ослепителната лунна светлина. — Няма живот без любов, без вяра. Аз прекъснах първата връзка между нас и нямах смелостта да я възстановя отново. Сега ти прекъсваш втората. Намери в себе си състрадание и поправи грешката си. Веригата отслабва.
— Не бих могла да променя нищо.
— Нашата сестра ще бъде подложена на изпитание. — Въздух бързо се приближи. — Без нас може би няма да издържи. Тогава кръгът ни ще бъде разкъсан завинаги и децата на нашите деца ще плащат за това. Видях го.
— Молиш ме да се откажа от нещо, чийто вкус усетих. Това, което мога да призова с мисълта си. — Повдигна ръка и морето с грохот се извиси над стената от проблясващи песъчинки. Чуха се хиляди писъци. — Не ще се откажа. Докато не го направя, всеки мъж, всяка жена и всяко дете, които ни прокълнат и ни преследват като сган, ще се гърчат в агония.
— Тогава ти ни обричаш на страдания — тихо каза Въздух. — И всички, които идват след нас. Погледни и виж какво може да се случи.
Пясъчната стена се разруши, бушуващото море се издиша и в миг застина. Сребристият лунен диск се разцепи и от него потече студена кръв. Черното небе бе раздрано от светкавица, която се спусна към земята, за да я изгори.
Издигнаха се пламъци, тласкани от бурния ненаситен вятър, и светлината им раздра мрака. Нощта се превърна в дълъг, ужасяваш писък, докато островът бе погълнат от морето.
Въпреки че сънят й я бе разстроил, Рипли си внуши, че е резултат от чувството й за вина и от прекаляването с шоколада. На дневната светлина успя да превъзмогне тревогата, която й бе причинил, като изразходва енергията си за изриване на новия сняг, навалял през нощта. Когато Зак се присъедини, вече беше свършила стълбите и бе стигнала до средата на пътеката.
— Аз ще довърша останалото. Влез вътре да закусиш и да пийнеш кафе.
— Не мога да ям. Снощи прекалих с шоколадовите сладки и имам нужда от упражнения.
— Хей! — Той докосна брадичката й, повдигна лицето й и задържа погледа си върху него. — Имаш уморен вид.
— Имах неспокоен сън.
— Какво те измъчва?
— Нищо. Ядох твърде много сладки, не спах добре и сега си плащам.
— Скъпа, говориш на човек, който те познава добре. Когато имаш проблем, се товариш с работа — било то физическа или умствена, докато се съвземеш. Хайде изплюй камъчето.
— Няма нищо за казване. — Рипли пристъпи от крак на крак и въздъхна. Изражението на брат й издаваше очакване на по-искрен отговор. — Добре, не съм готова да ти кажа. Работя по въпроса.
— Приемам. Ако риенето на сняг ти помага, ще те оставя да го довършиш.
Зак се запъти към къщата. Сестра му изглеждаше не само уморена, а и разстроена. Поне можеше да я разсее. Взе в ръка малко сняг, направи снежна топка и я хвърли към нея. За какво бяха по-големите братя?