— След като ме накара да вляза и да си призная какво съм направил, ми олекна. Татко каза, че когато направиш беля, трябва да си признаеш и да я поправиш. Тогава хората те уважават и дори нещо повече — и ти уважаваш себе си.
Рипли почувства леко свиване в стомаха, докато слагаше шоколадовия прах в голяма чаша.
— Господи! — промърмори тя.
— Всеки прави грешки, но страхливците се скриват от тях. Това е хубава мисъл, не мислиш ли, лельо Рип? Мога да я използвам в съчинението си.
— Да. — Тя изруга под носа си. — Наистина е хубава.
„Щом едно дванадесетгодишно момче може да поеме отговорността за грешката си, то и една тридесетгодишна жена трябва да може.“
Би предпочела да я накажат да не излиза и да напише най-трудното съчинение, отколкото да почука на вратата на Мак. Но нямаше друг избор. Не и заради вината, срама и примера, който й бе дало едно дванадесетгодишно момче.
Помисли си, че Мак може просто да затвори вратата под носа й и тя не би имала право да го обвинява, ако го направеше. Разбира се, тогава щеше да й се наложи да изпрати писмено извинение. Което, като се замисли човек, бе равносилно на съчинение.
Но първата крачка трябваше да бъде да се изправи лице в лице с него. Затова застана пред прага на къщата му, когато се свечеряваше, и се приготви да посипе главата си с пепел.
Мак отвори вратата. Беше с очила и пуловер с картинка от комедийния сериал „К’во става?“ и физиономията на Булуинкъл. При други обстоятелства би й се сторило забавно.
— Заместник-шериф Тод — хладно каза той.
— Мога ли да вляза за минута? — Това бе първата шепа пепел.
— Моля. — Мак се отдръпна крачка назад и я покани с жест.
Рипли видя, че е зает с работа. Няколко от мониторите бяха включени. На някои се виждаха зигзагообразни линии, които й напомниха за медицинска апаратура.
Камината бе запалена и в къщата се носеше мирис на престояло кафе.
— Прекъсвам работата ти — започна тя.
— Няма значение. Подай ми палтото си.
— Не. — Рипли зае отбранителна позиция. — Няма да се бавя много, после ще се махна от главата ти. Искам да се извиня за вчера. Изобщо не бях права и нямам извинение за това, което направих и което казах, да не говорим за държането ми.
— Е, струва ми се достатъчно. — Беше се опитал да си внуши, че й е безкрайно сърдит. — Приема се.
Тя пъхна ръце в джобовете си. Не обичаше, когато нещата се уреждат толкова лесно.
— Малко прекалих — добави.
— Няма да оспорвам това.
— Остави ме да довърша. — Гласът й заглъхна.
— Карай направо.
— Не знам защо го направих, но просто така стана. Дори да си бил с Миа в… интимни отношения, не е моя работа. Аз съм отговорна за своите действия, своите решения и своя избор и нямам нищо против това.
— Рипли — нежно заговори Мак, — нека взема палтото ти.
— Не, няма да оставам. Започнах да си въобразявам разни неща, както се оказа — неоснователно. Бях вбесена. В интерес на истината, помислих си, че първо опитваш с мен, а после с Миа, за да ни предразположиш да ти сътрудничим.
— Е! — Мак свали очилата си. — Това е оскърбително.
— Знам — мрачно отвърна Рипли. — И съжалявам. Нещо повече — срамувам се, че си позволих да те съблазня, за да те накажа. Жените, който постъпват така, превръщат секса в нещо грозно. — Въздъхна, но вместо да й олекне, се почувства унизена. — Е, това е всичко. Ще те оставя да продължиш заниманията си.
Обърна се към вратата — и той също, подпирайки я с ръка.
— Ако направя по-задълбочен анализ — което е мой професионален навик, — откривам една конкретна причина за държането ти, която ми доставя удоволствие. В чисто личен, егоистичен план.
Тя не го погледна. За нищо на света не би подхранила самодоволството му.
— Това само ме кара да се чувствам като идиотка.
— Нямам нищо против този резултат. — Прокара ръка по дългата й коса, вързана на конска опашка. — Все пак ще взема палтото ти — каза той и го свали от раменете й. — Искаш ли бира?
— Не. — Беше изненадана, че изпита желание да я прегърне. Просто кратка проява на приятелска близост, въпреки че тя не бе привърженик на сантименталността. — Не, дежурна съм.
Пръстите на Мак отново докоснаха косите й и леко затанцуваха надолу по цялата им дължина.
— Искаш ли да те целуна и да се сдобрим?
— Мисля, че е по-добре да се откажем от целувките. — Взе палтото от ръцете му, отстъпи встрани и го просна на пода до входната врата, а после кимна към пуловера му. — Това емблемата на твоя университет ли е?
— А? — Мак погледна надолу и се съсредоточи. — Да, получих следдипломната си квалификация. Ако човек не види пролетта във Фростбайт Фолс, все едно че не си живял.