Рипли си помисли, че е време да му покаже, че не само той е способен на ловки ходове. Наведе се над него, леко прокара пръсти през косата му и сложи длани на раменете му. Спря устните си на сантиметри от неговите.
— Без докосване с ръце — повтори. Докосна леко устните му със своите и прокара език по тях. Леко всмука единия край, а после другия. Последва дълга въздишка.
Тя се отдръпна назад, за да се наслади на мига. После отново зарови пръсти в косите му, стисна ги в шепа и бе завладяна от нов порив.
Внезапната изгаряща топлина го накара здраво да се хване за ръба на леглото. Сърцето му подскочи. Беше в плен на неутолимата жажда. Чувстваше се безсилен пред въздействието на тази жена. Блаженството изпълни тялото му като бързодействащ наркотик, който не вцепенява, а изостря сетивата. Усещането бе… твърде силно и го обзе желание да го изживее без задръжки.
Тя едва не го повали върху леглото, предавайки се на напиращия в нея копнеж. Всеки път, когато бе с него, разсъдъкът й се замъгляваше, тялото й тръпнеше и сърцето й биеше неудържимо. Дори сега, когато бе успяла да наложи своето условие, губеше.
Усети трепета му и пламенно отвърна. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да сложи край на целувката и да се отдалечи от него.
Беше задъхан. Жилите на врата му пулсираха учестено. И все пак не я бе докоснал. Възхити се на забележителното му самообладание — то бе предизвикателство за нея. Потърка с пръст крайчеца на устните си.
— Е, да вечеряме — каза и излезе от стаята.
„Едно на едно“, помисли си Рипли, докато вземаше палтото си. Бяха съвсем наравно.
Девета глава
Джонатан К. Хардинг умееше да предразполага хората да говорят. Достатъчно бе човек да знае, че зад маската на достойнство и сдържаност дълбоко в себе си те имат желание да говорят. Колкото по-лоша и странна бе темата, толкова по-словоохотливи ставаха. Беше въпрос на настойчивост, търпение и само понякога — подаване на сгъната двадесетачка под масата.
Съзнанието му бе изцяло завладяно от историята, която се бе заел да разнищи.
Започна от скалата на магистралата, където една отчаяна жена бе инсценирала собствената си смърт. Мястото бе живописно — море, небе и скали. Съвсем ясно си представи драматичния разказ, отпечатан и придружен с въздействащи черно-бели снимки.
Вече не мислеше само за статия в някое списание, а за голям бестселър, който би му донесъл значителни доходи. Искрата на тази амбиция бе запалена още при първото му посещение при Ремингтън. Струваше му се странно, че не му бе хрумнало по-рано. Че не бе осъзнал колко силен глад изпитва за слава и богатство.
Друг на негово място би превърнал изследванията си или своето хоби в книга с лъскави корици и бързи продажби. Защо да не го направи и той? Защо да губи ценно време и забележителните умения, които притежава, за някаква си статия? Вместо той да преследва Лари Кинг, този път самият Лари щеше да се обърне към него с молба да го интервюира.
Някакъв глас вътре в него, за чието съществуване не бе и подозирал, се бе събудил и непрекъснато му нашепваше: „Превърни тази история в пари.“ Именно това имаше намерение да направи.
Докато събираше пикантна информация, правеше догадки и се опитваше да извлече най-любопитното от полицейските доклади, бе попаднал на следите на Хелън Ремингтън, понастоящем Нел Тод.
Беше провел интересен разговор с човек, който твърдеше, че й е продал на старо велосипеда, който отначало бе използвала като превозно средство. После бе разпитал и на автогарата в Кармел, с което бе потвърдено описанието на въпросния велосипед. Хелън Ремингтън бе започнала дългото си пътуване на син велосипед с шест скорости.
Представяше си как се изкачва и спуска по хълмовете. Знаеше, че е била с перука, която според едни свидетели беше червена, според други — кафява. Хардинг бе склонен да повярва на второто твърдение, защото тя едва ли би искала да се набива в очи.
Прекара повече от две седмици в лутане по фалшиви следи, докато накрая улучи джакпота в Далас, където Нел Чанинг бе наела евтина стая с бокс в някакъв мотел и бе започнала работа като готвачка в заведение за бързо хранене.
Жената, с която се опита да разговаря, се наричаше Лидамей. Поне това име бе изписано на значката, която носеше, забодена на бонбоненорозовия корсаж на униформата си. Работеше като сервитьорка от тридесет години и според думите й, бе наляла толкова чаши кафе, че би било достатъчно да се напълни целият Мексикански залив. Омъжвала се два пъти и била шута и на двамата негодници. Имаше котка на име Сноубол, десетокласно образование и натрапчив тексаски акцент.