Нямаше нищо против да прекъсне работата си за няколко минути, за да разговаря с репортера, и не се поколеба, преди да вземе двадесетачка за изгубеното време и неприятностите. Лидамей сложи банкнотата точно там, където би предположил човек — в огромната чашка на сутиена си.
Впечатляващата й външност — изрусени коси, спускащи се на буйни талази, пищни форми на тялото й и ярки сини сенки на клепачите, нанесени почти до веждите — накара Хардинг да се запита на кого да повери нейната роля във филма по книгата, която се канеше да напише.
— Казах на Тайдас, главния готвач тук, че у това момиче има нещо странно. Нещо тайнствено.
— Какво имате предвид под тайнствено?
— Нещо в погледа й. Някаква уплаха. Сякаш се страхуваше от собствената си сянка. Все гледаше към вратата. Естествено веднага се досетих, че бяга от някого. — Лидамей уверено кимна и извади кутия „Кемъл“ от джоба на престилката си. — Ние, жените, долавяме тези неща една у друга. Вторият ми съпруг се опита да се гаври с мен няколко пъти. — Дълбоко всмука цигарен дим. — Ха! Вместо това, аз насиних задника му. Всеки мъж, който дръзне да вдигне ръка срещу мен, трябва да има солидна здравна застраховка.
— Попита ли я някога за това?
— Беше прекалено плаха. — Лидамей изпусна струя дим през носа си — като дракон. — Таеше всичко в себе си. Стараеше се в работата и винаги се държеше любезно. Истинска дама. Казах на Тайдас, че Нел със сигурност е изтънчена жена. Беше слаба като вейка, с одърпани кафяви коси — очевидно боядисани, но все пак си личеше, че са от класа. — Всмука още веднъж, после размаха цигарата. — Никак не бях изненадана, когато видях репортажа във вестника. Веднага я познах, въпреки че на снимката беше издокарана и с руси коси. Казах на Сюзън, с която работехме обедна смяна: „Сюзън, виж онази там по телевизията, в ъгъла. Това е малката Нел, която беше готвачка тук няколко седмици миналата година.“ Сюзън опули очи като цапната с мокър парцал, но аз не бях изненадана.
— Колко време работи тук?
— Около три седмици. Един ден просто не застъпи смяната си и повече не се появи. Тайдас беше бесен, защото това момиче наистина умееше да готви.
— Да е идвал някой да я търси? Да е проявявал по-особен интерес?
— Не. Рядко излизаше от кухнята.
— Мислите ли, че Тайдас би ми позволил да погледна трудовия й договор?
Лидамей дръпна за последен път от цигарата си, погледна Хардинг през завесата от дим:
— От питане глава не боли.
Хардинг трябваше да плати още една двадесетачка, за да надзърне в документацията, но успя да открие точната дата на заминаването й.
Когато се сдоби с тази информация и ориентировъчна преценка за финансовото й състояние, поразпита и на автогарата. Следите й го отведоха до Ел Пасо, където едва не ги загуби, но успя да открие мъжа, от когото бе купила кола. Проследи пътя й ден по ден, препрочете по няколко пъти всяка вестникарска статия, интервю и коментар, които се бяха появили след арестуването на Ремингтън.
Беше работила в крайпътни ресторанти, хотели и магазини за кафе. През първите шест месеца рядко се бе задържала повече от три седмици на едно място. В маршрута й нямаше почти никаква логика.
„Именно в това е смисълът“, помисли си Хардинг. Беше се отправяла на юг, а после на изток, бе заличавала следите си и отново бе поемала на север. И все пак накрая упорито се бе насочила на изток.
Въпреки че нямаше голямо доверие в мнението на Лидамей за интуицията й, бе открил известна последователност в интервютата си с работодателите и колегите й.
Нел Чанинг бе дама.
Доколко беше такава — щеше да прецени сам. Нямаше търпение да се изправи лице в лице с нея. Но преди това искаше нещо повече. Беше му нужна версията на Евън Ремингтън.
Не подозирайки, че изучават живота й под микроскоп, Нел използва пълноценно почивния си ден и подобрението на времето. Февруарското затопляне леко напомни за пролетта и човек можеше да излезе само по яке.
Изведе Люси на разходка по плажната ивица и реши да отскочи до селото, за да си купи нещо, макар и някоя ненужна дреболия. Това хрумване бе едно от малките чудеса, които й се случваха всеки ден.
За момента й бе достатъчно да се радва на плажа, морето и голямото черно куче. Докато Люси се забавляваше да гони чайките, Нел седна на пясъка и се загледа във вълните.
— Имаш късмет, че съм в добро настроение, иначе трябваше да те глобя, че си пуснала това куче без каишка.
Нел хвърли бегъл поглед към Рипли, която седна до нея.
— Би трябвало да глобиш и себе си, защото не видях каишка, когато двете тичахте тази сутрин.