— Така е. И заради нейното задушено.
— Което не може да бъде омаловажено. Силните емоции подхранват дарбата. Изпитвам особени чувства към Нел, откакто изядох първата купичка от супата, която приготвя.
Зак се подсмихна, докато доливаше чашите с вино на всички.
— Добре че я открих пръв.
— Ключът е в улучването на подходящия момент. Ако Лулу не се бе заселила точно тогава, може би нямаше да изиграе главната роля в отглеждането на Миа. Доколкото разбирам, ако ти, Нел, не бе влязла в кафе книжарницата в точния момент, когато бившата готвачка на Миа е решила да напусне, може би нямаше да осъществиш връзката, която те е отвела до Зак и Рипли, а по косвен път и до мен, или поне — не точно по този начин.
— Аз нямам нищо общо с това — напомни Рипли с тих глас, но всички доловиха хаплива нотка.
— Твой избор — спокойно отбеляза Мак. — Изборът е другият ключ. Във всеки случай, тъй като не желаеш да ми покажеш острова, ще използвам случая да поразпитам за една къща в южната част. Красива стара къща с широка, пищно украсена покрита веранда. Около нея няма много други къщи. Намира се точно над заливчето с тинест бряг. Там има страхотна малка пещера.
— Къщата на семейство Лоугън — кратко отвърна Рипли. — Собствениците на хотела.
— Стори ми се празна.
— Вече не живеят там. От време на време я дават под наем през летния сезон. Защо се интересуваш?
— На първо място, защото е стара и много интересна. Освен това регистрирах особено силни показания в този район. — Забеляза, че погледът на Рипли леко се задържа върху лицето на брат й. — Не съм чувал много за семейство Лоугън. Фигурират в моите изследвания, разбира се, но хората в селото не могат да кажат много за тях. От колко време никой от семейството не живее в къщата?
— Повече от десет години — отвърна Зак, тъй като Рипли запази мълчание. — Мистър Лоугън или някой друг от семейството идват от време на време да я наглеждат, но живеят в хотела.
— Жалко е такава красива къща да стои празна. Обитавана ли е от духове?
Устните на Зак се изкривиха, когато дочу сърдитото мърморене на сестра си.
— Не, доколкото знам.
— Жалко. — Явно бе разочарован. — А пещерата? Там уредите ми отчетоха най-високи стойности.
— Пещера като пещера — бързо отвърна Рипли. Сърцето й леко се сви и това я подразни.
— Като деца си играехме в нея на пирати и търсехме съкровища. Освен това винаги е била любовно гнездо за тийнейджърите. — Изведнъж замълча, когато осъзна каква е причината за недоволството на Рипли. Сам Лоугън и Миа. Някога бяха тийнейджъри и със сигурност се бяха срещали в пещерата. Бегъл поглед към лицето на сестра му бе достатъчен да разбере, че тя го знае. Явно се опитваше да им попречи да се ровят в интимния живот на приятелката й от детинство. — Нищо чудно уредите да са отчели всички тези хормони — весело отбеляза Зак. — Какво има за десерт, скъпа?
Схванала намека, Нел се изправи.
— Ще го донеса. Рипли, имаш ли нещо против да ми помогнеш?
— Не, разбира се.
Рипли стана и с гневна походка тръгна към кухнята.
— Какво ти става? — попита я Нел. — Защо не искаш да говориш за къщата на Лоугън?
— Това е просто една стара къща.
— Рипли, не мога да ти помогна, ако не съм наясно.
Тя влезе в кухнята с ръце в джобовете:
— Сам и Миа. Бяха една от най-обсъжданите двойки.
— Знам. Напуснал е острова и повече не се е върнал. Миа все още страда.
— Да, отдавна трябваше да е превъзмогнала това. — Рипли въздъхна и се наведе да погали котарака Диего. — Бяха влюбени. С нея все още бяхме… приятелки. Знаехме всичко една за друга. За първи път са били заедно в пещерата. Там си уреждаха срещите.
— Разбирам.
— Това е незараснала рана за нея и няма нужда някакъв глупак да задава въпроси и да измерва енергията.
— Рипли, не мислиш ли, че ако Мак знаеше, едва ли би разчовъркал тази рана?
— Не знам какво да мисля за него. — Рипли гневно се изправи. — В един момент е чудесен човек, а в следващия се опитва да изкопчи информация от всички и всичко, дори от твоето печено. Непочтено е да идва тук като гост, а да оказва влияние върху теб и Зак.
— Не чувствам, че ми оказва влияние. — Нел извади бостънския пай със сметана от хладилника. — Съжалявам, ако това те разстройва, Рипли, но вече взех решение да разговарям с Мак. Интересувам се от работата му и ще ми бъде интересно да му съдействам.
— Искаш да бъдеш едно от опитните му зайчета?
— Не се чувствам по този начин. Не се срамувам от това, което съм, и не ме е страх от дарбата, която притежавам. Вече не.
— Мислиш, че аз се страхувам? — избухна Рипли. — Това са пълни глупости, както и целият му проект. Не искам да имам нищо общо с тези неща. Трябва да изляза.