Завъртя се на пета и се отправи към задната врата.
Рипли не мислеше, а знаеше, че трябва да се освободи от гнева, преди да е казала или направила нещо, за което да съжалява. „Нел може да постъпва както желае, това си е нейна работа — опита се да си внуши тя, докато тичаше надолу по стълбите към плажа под синкавата лунна светлина. — Ако Нел иска да бъде обект на любопитство, клюки и бог знае още какво, има право сама да направи избора си“.
— Разбира се — извика силно, подритвайки пясъка, докато вървеше към плажа.
Всичко, което кажеше или направеше Нел, неизбежно щеше да бъде свързано с нея. Нямаше начин да го избегне. Не само защото Нел бе омъжена за брат й, но и поради връзката между двете. Онзи негодник Макалистър Бук знаеше това.
Беше я използвал, за да се добере до Нел — и обратното. Беше постъпила глупаво, като през последните няколко седмици бе престанала да бъде предпазлива. А най-много от всичко мразеше да осъзнава, че е постъпила глупаво.
Чу лай зад гърба си и в мига, когато се обърна, Люси игриво се втурна към нея и я събори на земята.
— По дяволите, Люси!
— Удари ли се? Добре ли си? — Мак се спусна след кучето и понечи да помогне на Рипли да се изправи.
— Махай се!
— Ще замръзнеш. Какво ти стана, та се втурна навън без палто? Ето.
Рипли посегна да отблъсне ръцете му, но той успя да я загърне с якето, което му бе дала Нел.
— Чудесно. Свърши доброто си дело, а сега се разкарай!
— Брат ти и Нел сигурно са свикнали със спонтанните ти прояви на грубост. — Мак долови, че гласът му звучи доста строго, но наглият израз върху лицето на Рипли му подсказа, че тя го заслужава. — И все пак имам право на обяснение.
— Грубост ли? — Рипли го блъсна две крачки назад.
— Имаш очи да ме наричаш груба след разпита, който проведе по време на вечеря?
— Не бих нарекъл разговора разпит. Почакай. — Хвана я за ръцете, а Люси, явно настроена за игра, се промъкна помежду им. — Не искаш да разговаряш с мен и работата ми и аз не те принуждавам. Но нямаш право да ми забраняваш да разговарям с други хора.
— Ти привлече Нел и много добре знаеш, че и аз ще бъда замесена. Разговарял си с Лулу и със сигурност си й задавал въпроси, свързани с мен.
— Рипли! — „Търпение!“, напомни си той. Не бе само ядосана, а и уплашена. — Никога не съм казвал, че няма да задавам въпроси. Просто не ги задавам на теб. Ако искаш да контролираш това, което те засяга, то тогава кажи ми. Иначе ще използвам всеки възможен начин да се добера до информация от втора ръка.
— Целта ти е да ме притиснеш до стената.
По природа Мак бе търпелив човек, но търпението му си имаше граници.
— Знаеш не по-зле от мен, че това, което казваш, е оскърбително и за двама ни. Просто престани!
— Просто…
— Аз имам чувства към теб, което усложнява нещата, но се справям. Като оставим това настрана, ти не си изправена до стената, Рипли. Не си център на изследването, а само част от него. Дали ще ми пречиш или съдействаш — изборът е твой.
— Не искам да ме използват.
— А аз не искам да бъда мишена на емоционалните ти изблици.
Наистина бе прав и Рипли се поколеба:
— Няма да допусна да гледат на мен като на откачалка.
— Рипли. — Този път гласът му прозвуча нежно. — Не си откачалка, а феномен.
— Не искам да бъда и феномен. Не можеш ли да го разбереш?
— Да, мога. Знам точно какво е да гледат на теб като на откачалник или феномен — или и двете. Какво бих могъл да ти кажа? Да бъдеш просто такава, каквато си.
Раздразнението й изчезна. Не остана и следа от него. Думите му бяха постигнали въздействие не защото искаше нещо от нея, а защото наистина я разбираше.
— Не очаквах да ме разбереш. Предполагам, че да бъдеш гений е нещо като да бъдеш магьосник и невинаги отношението на околните е приятно. Как го понасяш? — попита Рипли. — Как успяваш да запазиш вътрешното си равновесие?
— Не съм… Махай се оттук, Люси!
Все още хванал Рипли за ръце, той се премести, тъй като кучето лаеше и се въртеше между тях. После забеляза какво бе привлякло вниманието на Люси.
Тя стоеше на плажа, както преди, и ги наблюдаваше. На лунната светлина лицето й изглеждаше бледо, косата — тъмна, развявана от вятъра. Очите й сякаш блестяха в нощта — тъмнозелени и тъжни. Вълните се разбиваха с пяна, заливаха краката й до глезените, но тя не показваше, че усеща студ. Просто стоеше, гледаше ги и ридаеше.
— Виждаш ли я? — прошепна Мак.
— Винаги съм я виждала, през целия си живот. — Рипли се отдръпна, едва потиснала желанието си да пристъпи към него. — Ще ти кажа за решението си, когато съм готова. Искам да се извиня, че бях груба и провалих вечерта. Но точно сега… искам да остана сама.