— Ще те придружа обратно.
— Не, благодаря. Хайде, Люси!
Мак остана на мястото си — между двете жени. Всяка от тях го теглеше към себе си.
Десета глава
Нел изпита странно чувство, когато почука на вратата на къщата, в която някога бе живяла. Все още приемаше жълтата къщичка като своя.
Беше прекарала много по-дълго време в белия палат в Калифорния, но никога не го бе смятала за свой дом. Той бе като затвор за нея, от който бе рискувала живота си, за да избяга. А в къщичката до гората, която бе нейна само за няколко месеца, бе преживяла най-щастливите мигове в живота си. Тя бе първият й истински дом, където се бе чувствала защитена и силна. В нея се бе влюбила в Зак. Дори насилието, упражнено над нея тук, и пролятата кръв не можеха да нарушат чувството за принадлежност, което й бе дала жълтата къщичка с малки стаи.
Почука и търпеливо изчака на площадката пред входната врата, докато Мак й отвори.
Изглеждаше смутен. Не се бе обръснал, а косата му бе сплъстена.
— Извинявай. Събудих ли те?
— Не, от часове съм на крак. — Прокара пръсти през косите си и ги разроши. Какво ли правеше тя тук? Дали имаха уговорена среща? Господи! Колко ли беше часът? — Умът ми е… Заповядай, влез.
Нел надзърна и видя, че стаята е претъпкана с апаратура. Примигваха светлини и от време на време се чуваше пронизителен звук.
— Навярно работиш. Не искам да те притеснявам. Просто се отбих да ти донеса от снощния десерт. Не успя да го опиташ.
— Десерт ли? О, добре. Благодаря. Хайде влез.
— Всъщност отивах на работа, така че само… — Вече бе заговорила за случилото се предишната вечер и не можеше да се откаже. Сви рамене, влезе и затвори вратата след себе си. — Само ще оставя това в кухнята.
— Аха. Погледни. Почакай, почакай. — Мак вдигна едната си ръка, докато с другата водеше записки, гледайки към някаква графика, която й напомни за показания на сеизмограф. След миг отново погледна към нея и засия. — Направо искриш.
— Моля?
— Показанията на уредите се промениха в мига, в който влезе.
— Наистина ли?
Нел бе заинтригувана, но когато се приближи, установи, че колкото и отблизо да погледне, няма да разбере нищо.
— С Рипли е различно — продължи Мак. — Нейните показания са колебливи. Но ти, ти си човек с напълно ясни намерения.
Нел нацупи устни:
— Това ме прави скучна.
— Напротив. — Мак взе чинията и когато отметна хартията, с която бе покрита, за да извади парчето пай, разпръсна наоколо трохи. — Излъчваш спокойствие. Бих казал, че си жена, която е намерила своето място и е щастлива тук. Съжалявам, че снощи развалих вечерята.
— Не е така. Ако желаеш да изядеш това сега, нека ти донеса вилица.
Мак тръгна след нея към кухнята и я проследи с поглед, когато посегна към дясното чекмедже да извади вилица.
— Не се ли…
— Не се ли чувствам притеснена тук? — довърши тя вместо него и му подаде вилицата. — Не, къщата е чиста, сама я пречистих. Трябваше да го направя сама.
— Значи мога да бъда спокоен. Шериф Тод е голям щастливец.
— Да, така е. Седни, Мак. Имам на разположение десет минути. Искаш ли да ти приготвя кафе?
— Ами… — Погледна към парчето пай. Не можеше да си спомни дали бе закусвал. Освен това паят изглеждаше съблазнителен. — Разбира се.
— Каза, че при Рипли е различно — отбеляза Нел, докато отмерваше необходимото количество кафе. Това, което бе останало в кафеварката, изглеждаше почти толкова отвратително, колкото и миришеше, и тя го изля в мивката. — Прав си. Не знам за всички причини, поради които отхвърля тази тема, и не мисля, че имам право да говоря зад гърба й, но тя ми е зълва, така че ще те попитам направо: твоят интерес към нея само с работата ти ли е свързан?
— Не. — Мак смутено се раздвижи. Беше човек, свикнал по-скоро да задава въпроси, отколкото да отговаря. — Всъщност може би щеше да бъде по-лесно за мен, а със сигурност — и за нея, ако не бе свързана с работата ми. Но тя е. Беше ли добре, когато се прибра снощи?
— Вече не беше ядосана. Разстроена, но не и ядосана. Признавам, че снощи аз нагласих нещата.
— Имаш предвид розовите свещи, розовия кварц, стръковете розмарин и така нататък? — Отново успокоен, Мат сложи още едно парче от пая в устата си. — Забелязах.
— Много си прям. — Нел смутено остави чашата. — Не съм направила магия.
— Благодаря — отвърна той с пълна уста. — Сигурен съм, че ти е минало през ум. Поласкан съм, че ме намираш за достоен да бъда с Рипли.
— Шегуваш ли се с мен?
— Не съвсем. Аз я разстроих снощи и съжалявам. Но ще се разберем помежду си. Трябва да приема, че е такава, каквато е, а тя да приеме работата ми.