Нел наклони глава встрани и го погледна изпитателно:
— Бързо щеше да я отблъснеш, ако беше твърде настоятелен.
— Добре е да го знам. Имаш ли нещо против да поговорим и да записвам разговора?
— Не.
— И не поставяш никакви условия?
Нел сложи чашата с кафето си на масата:
— Няма да ти кажа нищо, което не искам да знаеш. Все още се уча, Мак. Мога да науча също толкова от теб, колкото и ти от мен. Но сега трябва да отивам на работа.
— Само един въпрос. Това, че притежаваш дарба, прави ли те щастлива?
— Да. Щастлива, съсредоточена и силна. Но мога да бъда същата и без тази дарба. — Трапчинките й трепнаха. — А сега ме попитай дали щях да бъда толкова щастлива без Зак.
— Не е необходимо.
Когато Нел си тръгна, Мак седна и дълго размишлява за нея — как е успяла да се пригоди към ритъма на живот на острова и да свикне със силата, която притежава.
Беше сигурен, че не й е било лесно, и все пак като че ли за нея бе напълно естествено да преодолее ужаса от миналото и да започне нов живот.
Това, което й се бе случило, не беше я уплашило. Беше способна отново да има доверие на хората, отново да се влюби. Да стане личност. Мак реши, че това прави Нел най-достойна за възхищение от всички жени, които познава.
Можеше да разбере и защо Рипли бе толкова упорито решена да я защитава. Колкото и твърдоглава да бе тя, той трябваше да я убеди, че не представлява заплаха за Нел.
Мак опакова уредите, които бе решил да вземе със себе си по време на заплануваната обиколка. Прекара около десет минути в търсене на очилата си, докато най-сетне откри, че ги е закачил за джоба на ризата си. Намери ключовете си в шкафчето за лекарства в банята, взе няколко молива и се отправи към южната част на острова.
Къщата на Лоугън го привличаше. Не би могъл да обясни почти осезаемата сила, която го теглеше натам, докато стоеше на глинестия бряг, загледан в нея. Беше голяма и асиметрична. Не би могъл да каже дали е красива или просто интересна.
„Впечатляваща е“, реши той, докато изваждаше диктофона, за да запише мислите си.
— Къщата на семейство Лоугън се намира в южната част на острова и до нея се стига по тесен, неравен път. Наоколо има и други къщи, но тя е разположена най-високо и е най-близо до морето.
Замълча за миг и усети полъха на соления морски бриз. Днес цветът на водата бе тъмносин, а вълните сякаш се надигаха право от тайнствените дълбини.
Обърна се и разгледа и останалите къщи. Навярно повечето от тях се даваха под наем. Не се чуваха никакви звуци, не се забелязваше движение, освен на морето и въздуха и полета на чайките.
„Скалите на Миа.“ Странно бе, че се намираха почти на противоположния край на острова. „Тук са по-живописни — помисли си. — По-драматични.“ Мястото му се струваше съвършено. Беше сигурен, че има какво да открие.
— На три етажа е — продължи да записва наблюденията си Мак. — Струва ми се, че след като е била построена, са направени няколко допълнения. Дървените части, доколкото мога да преценя, са от кедрово дърво, посивяло от годините. Изглежда, някой се грижи за поддържането й, защото капаците на прозорците са наскоро боядисани в сиво-синкав цвят и изглеждат чисти. Верандите са доста големи, а част от задната е остъклена. На втория и третия етаж има множество балкони с извивки и висящи орнаменти. Мястото е усамотено, но не изглежда самотно. По-скоро сякаш е в очакване. Имам странното усещане, че очаква мен.
Мак мина по пясъчната пътека, която пресичаше тревната площ около къщата, стигна до задната част и застана почти над плажа да погледа тихото заливче. Имаше пристанище — също добре поддържано, но не се виждаше завързана лодка.
Не би било зле да има лодка. Най-добре — моторница.
Освен това суровият вид на къщата трябваше да бъде смекчен с цветя. Би трябвало да проучи какво вирее най-добре на този тип почва. Помисли си как ли би изглеждало, ако и двата комина пушеха, и как би се чувствал човек през зимата, пред запаления огън в камината, с поглед, зареян в морето.
Отърси се от бляновете, върна се до колата си и извади апаратурата. До пещерата нямаше много път. Забеляза, че сенчестият й вход е скрит от къщата зад малко възвишение, което я прави още по-уединена и загадъчна. „Чудесно място за деца, търсещи приключения, и за влюбени двойки“, помисли си Мак.
Но ако все още се използваше за тази цел, защо ли не се забелязваха никакви следи? Докато се движеше по пътеката, не откри нито хартийки, нито стъпки — никакви знаци.
Наложи се да се върне два пъти и въпреки че въздухът в пещерата бе хладен и влажен, свали якето си. Нагласи апаратурата — под звуците на течаща вода, чийто ромон отекваше в долната камера.