Пещерата не бе много голяма. Премери на дължина около три метра и половина, а на ширина — по-малко от два и половина. Беше благодарен, че централната част е висока повече от два метра. Познаваше други пещери, където бе принуден да прикляка, да се прегърбва и дори да лази по корем.
Този път носеше халогенно джобно фенерче, което не бе взел при първата си обиколка. Изследва всеки сантиметър от пещерата и апаратурата направо полудя.
— Тук има нещо — промърмори той. — И без уредите го усещам. Като че ли някакви слоеве енергия. Нови, напластени върху по-стари. Ако пещерата, спомената в изследванията ми, е тази, това означава… Какво има тук?
Спря се и освети с фенерчето стената на пещерата. Трябваше да приклекне, за да го види по-ясно.
— Прилича на келтско писмо — продължи след миг, докато разглеждаше думите, издълбани в камъка. — Ще трябва да го преведа, когато се върна.
Засега само преписа думите в бележника си и прерисува символа под тях.
— Келтски възел — знак за триединство. Този надпис изглежда толкова стар. Десет, най-много двадесет години. Още едно предположение. Ще го проверя, за да се уверя.
След това прокара пръсти по издълбания надпис. Вдлъбнатините се изпълниха със светлина и от тях заструиха тънки лъчи. Върховете на пръстите му се затоплиха.
— Господи! Това се казва находка!
Подскочи, за да вземе уреда си за измерване и видеокамерата, забравил за ниския сводест таван на пещерата. Удари главата си така силно, че видя звезди посред бял ден.
— Идиот! Негодник! По дяволите! Господи! — Разтри главата си с ръка и продължавайки да сипе ругатни, запристъпва напред, докато острата болка премина в пулсираща.
Болката бе изместена от отвращение, когато забеляза кръвта, размазана по дланта му. Потисна гнева си, извади носна кърпа и я сложи върху цицината, която бе започнала да се образува. Продължи да държи кърпата, докато изваждаше измервателния уред и камерата. След миг седна на земята.
Направи измерванията, записа ги, а после, готов да документира измененията, отново прокара пръсти по издълбания надпис. Този път не се случи нищо.
„Хайде, видях каквото видях, дори получих малко мозъчно сътресение — като наказание за любопитството си“.
Опита отново, но издълбаният надпис остана тъмен, а камъкът — хладен и влажен.
Не се обезсърчи, остана на мястото си и се опита да проясни мислите си. Престана да обръща внимание на досадната болка. Когато отново вдигна ръка, уредите записукаха.
— Какво правиш, по дяволите? Сеанс ли провеждаш?
Рипли бе застанала на входа на пещерата, а слънчевата светлина струеше около тялото й като ореол. Твърде много мисли се въртяха в главата му и всичките бяха свързани с нея. Засега се отказа от надписа и я погледна.
— Днес на патрулна обиколка по пещерите ли си?
— Видях колата ти. — Огледа апаратурата му, докато влизаше навътре. Все още се чуваше пронизително пиукане. — Какво правиш тук, седнал на земята?
— Работя. — Мак се обърна, за да я погледне, после отново седна, подгъвайки крака. — Имаш ли у себе си аспирин?
— Не. — Рипли насочи джобното си фенерче към него и изведнъж се втурна напред. — За бога, Мак, ти кървиш!
— Само малко. Ударих си главата.
— Млъкни, дай да видя!
Наведе главата му напред, без да обръща внимание на възраженията от негова страна. Разроши косата му, за да стигне до драскотината.
— Господи, сестра. Ужас, имай милост!
— Не е чак толкова страшно. Няма нужда от шевове. Ако нямаше толкова много коса да пази болния ти мозък, нещата щяха да са по-различни.
— Помирихме ли се?
Рипли леко въздъхна, а после се наведе към пода на пещерата и седна с подвити крака като него.
— Помислих малко и реших, че нямам право да се меся в работата ти и да негодувам срещу това, което правиш. Беше откровен с мен от самото начало и всичко, което каза снощи, е истина. Не си ме принуждавал.
Беше сложила обици. Не ги носеше често. Бяха малки, висящи, от сребро и злато. Прииска му се да си поиграе с тях, а също и с изящната извивка на ухото й.
— Изглежда, доста си размишлявала.
— Предполагам, че е така. Може би трябва да помисля още, но засега искам нещата да останат такива, каквито са.
— И аз бих искал същото, но трябва да знаеш, че ще разговарям с Нел и ще запиша разговора.
Рипли стисна устни:
— Това си е нейна работа. Само че…
— Ще бъда внимателен с нея.
Рипли го погледна в очите.
— Да — каза след миг. — Не се и съмнявам.
— С теб — също.
— Няма нужда да бъдеш внимателен с мен.