— Може би ми харесва. — Мак обгърна талията й, изправи се на колене и я притегли към себе си.
С подсъзнанието си долови, че уредите отново запиукаха, но не им обърна внимание. Единственото, което желаеше в момента, бе да долепи устни до нейните.
Когато устните им се срещнаха, Рипли го прегърна и притисна тялото си към неговото. За миг я обля вълна от нежност и топлота. Отдръпна се, но тръпката, която преминаваше през тялото й, не изчезна.
— Мак.
— Нека не говорим. — Устните му докоснаха страните и слепоочията й, а после се плъзнаха надолу към шията й. — Приказките превръщат всичко в суха интелектуалност. Трябва да разуча това.
— Добра гледна точка.
— Трябва да стане скоро. — Устните му отново докоснаха нейните. — Скоро, защото иначе ще си изгубя ума.
— Смятам да помисля още малко.
Мак леко въздъхна и разхлаби прегръдката си:
— Добре, но мисли бързо, става ли?
Рипли сложи длан на бузата му:
— Със сигурност съм на път да се справя с тази част от програмата ни.
— Колко странно! — каза Миа, когато влезе в пещерата. — И колко неловко! — Видя как Рипли и Мак се отдръпват един от друг и с раздразнение отметна косите си. — Нямах намерение да ви прекъсвам.
Веднага щом тя заговори, апаратурата на Мак запищя. Стрелките се движеха като камшици. Когато един от сензорите му започна да дими, той тревожно се изправи.
Без да каже нищо, Миа се обърна и излезе отново на слънчева светлина.
— Господи, направо изпържи уреда ми!
Тъй като Мак изглеждаше по-скоро развълнуван, отколкото разстроен, Рипли го остави да се занимава с апаратурата си и последва Миа навън.
— Спри!
Сякаш не я бе чула, Миа продължи по пътеката към мястото, където водата заливаше брега и отново се отдръпваше, оставяйки след себе си множество свързани един с друг вирове.
— Миа, спри за минута. Не предполагах, че идваш тук.
— Ходя там, където ми е приятно. — „Но не и тук — помисли си, загледана във водата. — Не и тук… до днес.“ — Ти ли го доведе? — Обърна се и вятърът развя косите й, а очите й издаваха дълбока тъга. — Каза ли му какво означава за мен това място?
За миг пропастта, която от години зееше помежду им, сякаш изчезна.
— О, Миа, как можа да си го помислиш?
— Съжалявам. — По бузата й се търкулна сълза. Беше се заклела никога вече да не пророни сълза за него, но все пак една успя да се изплъзне. — Не трябваше да го казвам. Знам, че не би го направила. — Изтри сълзата и отново се обърна към водата. — Само като ви видях заедно, прегърнати, на това специално място…
— Какво… О, господи, Миа! — Рипли допря ръка до челото си, щом си спомни за надписа. — Не ми дойде наум за това, кълна се, дори не помислих.
— Не би трябвало да има значение. — Миа скръсти ръце пред гърдите си и притисна лактите си, защото истината бе, че имаше значение и винаги бе имало. — Измина много време, откакто той го написа. Бях такава глупачка да повярвам, че наистина го мисли. Чувствах нужда да вярвам.
— Той не заслужава. Никой мъж не го заслужава.
— Права си, разбира се. Но за съжаление вярвам, че за всяка от нас има по един, който заслужава всичко. — Вместо да каже каквото и да било, Рипли сложи ръка на рамото на Миа и я задържа там, докато тя посегна и я докосна. — Липсваш ми, Рипли. — Гласът й затрепери и в него се долови скръб. — И двамата оставихте дълбоки рани в мен. Но до утре и двете ще сме забравили, че съм казала това. — Освободи се бързо от ръката на Рипли и се отдръпна. — Горкият Мак! Трябва да му се извиня.
— Едва не запали една от играчките му, но бе по-скоро смаян, отколкото разстроен.
— Все пак човек трябва да се старае да се владее — отвърна тя. — Както много добре знаеш.
— На мен ли го казваш?
— Е, пак се върнахме на същото. Добре тогава, ще отида да видя какво мога да направя, за да изгладя нещата. — Миа се отправи обратно към пещерата и погледна назад към Рипли. — Идваш ли с мен?
— Не, ти върви. — Рипли изчака, докато тя се изгуби в сянката на пещерата, и дълбоко въздъхна. — Ти също ми липсваш.
Остана на мястото си, наведена над вировете, докато успя да се опомни. Миа винаги бе по-добра в извиненията. Винаги бе завиждала на способността й бързо да възвръща самообладанието си.
Загледа се в малкия свят във водата, който й напомни за този на острова, където всеки зависеше от другите, за да оцелее.
Миа разчиташе на нея. А Рипли не искаше да мисли за това, не желаеше да приеме връзката с нея и отговорността, която лежеше на раменете й. Отказът да повярва в тези неща й бе отнел десетилетие нормален живот — и една скъпа приятелка.
После бе дошла Нел, кръгът отново се бе затворил и силата му бе поразителна. Сякаш никога не бе заключвала съзнанието си за него. Беше невероятно трудно отново да завърти ключа.