Сега се бе появил Мак. Рипли трябваше да реши дали той е следващата връзка във веригата, която трябва да се затегне, или ключ за друга ключалка.
С цялото си сърце искаше той да е просто мъж.
От пещерата се дочу смехът на Миа и Рипли се изправи. „Как успява да го постигне? — запита се Рипли. — Как успява да се преобрази за толкова кратко време“?
Запъти се към пещерата в мига, когато Миа и Мак се показаха на входа й. За миг сякаш видя друга жена — с коси, ярки като пламък, която излезе от тъмна бездна. Видението леко се раздвижи, размаза се и изчезна като картина, оставена под дъжда. Последва леко главоболие, което винаги съпътстваше тези образи.
„Десет години“, отново си помисли Рипли. Цели десет години бе задържала всичко това в себе си. Сега то струеше през хиляди пролуки в бронята й, които не можеше да запуши. Въпреки че коленете й се превиваха, закрачи напред.
— Какво смешно има?
— Просто се наслаждаваме на компанията си.
Миа хвана Мак под ръка и топло го погледна през спуснатите си мигли.
Рипли само поклати глава.
— Махни тази глуповата усмивка от лицето си, Бук. Целта й е толкова прозрачна. Какво правиш с мъжете, Миа? Застанеш ли на метър от някого, коефициентът му на интелигентност пада в панталоните.
— Това е само един от многото ми таланти. Не се смущавай, красавецо. — Повдигна се на пръсти и целуна Мак по бузата. — Тя знае, че никога не отнемам чужди мъже.
— Тогава престани да го залъгваш. Вече започна да се изпотява.
— Харесвам го. — Миа нарочно се сгуши до Мак. — Толкова е сладък!
— Има ли начин и аз да се намеся в този разговор, без да изглеждам като глупак? — обади се Мак.
— Не. Но мисля, че вече приключваме. — Рипли пъхна палците си в джобовете на якето. — Как е главата ти?
— Една опаковка аспирин е предостатъчна.
Когато той посегна да напипа подутината, Миа попита:
— Удари ли се? Дай да видя. — Беше много по-внимателна от Рипли, но също толкова решителна. След като огледа раната, Миа се обърна към Рипли и просъска: — Можеше да проявиш малко повече съчувствие.
— Това е само драскотина.
— Раната кърви, подута е и сигурно е болезнена. И за двете неща има лек. Седни! — нареди тя на Мак и посочи към една издадена скала.
— Наистина не е нищо страшно. Не се тревожи. Вечно се удрям в нещо.
— Седни! — Миа почти го притисна надолу, а после извади от джоба си малка торбичка. — Аз съм… свързана с пещерата — продължи, докато изваждаше малко лют червен пипер от торбичката. — Както и с това. Стой мирен.
Миа докосна с пръсти раната. Мак усети затопляне и болката сякаш се събра в една точка. Преди да успее да каже нещо, Миа тихо и напевно занарежда някакви слова:
— С докосване, билка и воля аз искам тази болка да прогоня. Свободен нека бъде от страдание, преди да свърша своето заклинание. По-добре ли си сега?
— Да. — Той въздъхна дълбоко и още преди Миа да спре монотонното си нареждане, болката и пулсирането изчезнаха. — Виждал съм, че червеният пипер помага при по-малки рани, но не и веднага.
— Билките служат само за подпомагане. Отсега нататък бъди малко по-внимателен с красивата си глава. Значи в петък вечер?
— Нямам търпение.
— Почакайте. — Рипли вдигна ръка. — За какво става дума?
— Мисля, че е честно да му се реванширам за това, че повредих апаратурата му. Поканих го да наблюдава ритуала в петък.
За миг Рипли остана безмълвна, а после сграбчи Миа за ръката:
— Може ли да поговорим?
— Разбира се. Защо не отидем в колата ми? — Миа отправи успокоителна усмивка към Мак. — В петък, след залез-слънце. Знаеш пътя.
— Явно си си загубила ума — обърна се Рипли към Миа, докато двете вървяха по пътеката. — Откога правиш изпълнения пред публика?
— Той е учен.
— Още по-лошо. Слушай… — Рипли замълча, когато започнаха да се изкачват нагоре по пътя. — Добре, слушай — отново започна тя. — Мисля, че в момента си малко замаяна и не можеш да разсъждаваш трезво.
— Чувствам се чудесно, но съм ти благодарна за загрижеността.
— Друг път чудесно! — Рипли направи три крачки встрани, три назад и размаха ръце. — Защо не започна да продаваш билети?
— Мак не е любопитен зяпач, Рипли. Много добре знаеш това. Той е интелигентен човек, с отворено съзнание. Вярвам му. — Миа леко наклони глава встрани и в погледа й се долови загадъчност. — Изненадана съм, че с теб не е същото.
— Не става въпрос за доверие. — Но Рипли леко раздвижи рамене, сякаш изпитваше някаква угризение. — Помисли добре, преди да направиш нещо непоправимо.