— В страхотно шеговито настроение си тази сутрин — отбеляза Рипли и завъртя капачката на бутилката вода. — Не знаех, че се е обадил. Трябваше аз да го направя.
— Няма значение. Добре ли прекара?
— Идвам си в осем без петнадесет сутринта — би трябвало сама да си извадиш заключение.
— Бих могла, ако не ми се струваше малко раздразнителна.
— Не съм раздразнителна. — Рипли се намръщи и отпи глътка вода. — Е, добре, просто мисля, че би трябвало да ми каже, че се кани да ви се обади, или да предложи аз да се обадя — но и в двата случая би означавало, че предполага, че ще прекарам нощта при него. Аз нямах такова намерение, но той явно е подозирал, че имам, а това според мен е доста самонадеяно предположение, защото, на първо място, Мак дори не ме покани да остана.
Нел слушаше безмълвно.
— А?
— Не знам. Не знам какво говоря. Господи! — Прокара нервно студената бутилка по челото си. — Просто с мен става нещо необичайно.
— Свързано е с него.
— Да, не знам — може би. Още не съм готова за тези чувства. А сега имам нужда да потичам.
— Аз самата доста тичах — тихо каза Нел.
— Имам предвид — да потичам по плажа. — Нел кимна със съчувствие, на което Рипли отговори: — Добре, разбрах какво искаш да кажеш, но е много рано за метафори.
— Нека тогава ти задам един прям въпрос: Щастлива ли си с него?
— Да. — Стомахът на Рипли се сви на топка. — Да, щастлива съм.
— Няма да ти навреди, ако почакаш известно време да видиш какво ще излезе.
— Може би така и ще направя. Но ми се струва, че той винаги е една крачка пред мен, хитрият негодник. — Въздъхна с примирение и седна. — Мисля, че съм влюбена в него.
— О, Рипли! — Нел се наведе и обхвана с длани лицето на Рипли. — Аз също съм влюбена.
— Аз не искам да бъда.
— Знам.
Рипли буквално просъска:
— Откъде можеш да знаеш толкова много?
— Доскоро самата аз бях в същото положение. Страшничко е, но е вълнуващо и променя всичко.
— Харесвам нещата такива, каквито са. Не казвай на Зак — добави тя, но веднага се упрекна за думите си. — Какво говоря? Разбира се, че ще му кажеш. Просто изчакай няколко дни — може би ще го преодолея.
— Добре.
Нел се обърна, за да смени тавите със сладки.
— Може би просто ме привлича твърде силно и това ме обърква.
— Предполагам, че е така.
— Ако съдя по случилото се снощи, сигурно след няколко седмици ще се изтощим взаимно.
— Случва се.
Рипли започна да барабани с пръсти по масата.
— Ако имаш намерение да стоиш тук и да ми се присмиваш, аз отивам да се преоблека и да потичам.
Нел сложи кифличките на решетката, за да изстинат. Почувства се безкрайно доволна от себе си, когато Рипли излетя като фурия навън.
— Хайде, отивай да тичаш — тихо каза тя. — Бас държа, че той ще те догони.
Дванадесета глава
Въпреки че бе признат за криминално проявен и невменяем, Евън Ремингтън имаше дни на просветление. В зависимост от това какви картини минаваха през съзнанието му, от време на време проявяваше способност да разсъждава трезво и можеше дори да бъде чаровен.
Според една от медицинските сестри, която Хардинг бе интервюирал, имаше моменти, когато човек можеше да забележи у него находчивия интелект на холивудски брокер. Друг път просто седеше и от устата му течаха лиги.
За Хардинг той бе от особен интерес, който граничеше с фикс идея. Смяташе Хардинг за човек в разцвета на силите си, с безспорно забележителни постижения в развлекателната индустрия, който произхождаше от света на богатството и привилегиите. И все пак бе доведен до дъното. От една жена.
Тя също привличаше интереса му. Тиха, покорна мушица според мнението на повечето хора, които бяха я познавали по време на брака й. А според мнението на феминисткия печат — жена, събрала смелостта да избяга от кошмара, в който е живяла.
Хардинг не бе убеден нито в едното, нито в другото. Но му се искаше да вярва, че е нещо повече. Имаше толкова много гледни точки. Красавицата и звярът, унищожен от любов, чудовище зад маска.
Вече разполагаше с купища бележки, записи на касета, снимки, копия от полицейски и медицински доклади. Беше създал първата чернова за началото на книгата, която бе сигурен, че ще го направи богат и известен.
Това, с което все още не разполагаше, бяха лични интервюта с ключовите герои на историята. Беше готов да вложи много време и усилия, за да се сдобие с тях. Докато се движеше по следите на Нел из страната, си съставяше впечатления и събираше данни, често прекъсваше пътуванията си и се връщаше към посещенията при Ремингтън. Всеки път се зареждаше с нови цели, нови амбиции и с необясним гняв, който временно утихваше, а по-късно се връщаше с нова сила.