— Какви хора?
— В гората — нетърпеливо отвърна Ремингтън. — Жените в гората. Откъде се появиха? Какво право имат да се бъркат? И той! Защо не е умрял, след като го убих? Що за свят е това?
— Какво се случи в гората?
— Гората. — Евън стисна устни и се опита да успокои учестеното си дишане. — В гората има чудовища. Зверове, скрити зад моето лице. Пропълзяват в мен. Виждам светлина в кръга. Огън. Много гласове. Пищи ли някой, кой пищи? Обесете вещицата! „Не страдайте заради живота на една вещица.“ Убийте ги всичките, преди да е станало твърде късно!
Той вече пищеше и виеше като луд. Няколко души от охраната се втурнаха и наредиха на Хардинг да си тръгва. Прибра касетофона с треперещи ръце и не видя лукавия блясък в очите на Ремингтън.
Рипли с неохота се зае с досадната канцеларска работа. Беше загубила на ези-тура от Зак и все още бе ядосана, защото хубавото време се задържа дълго. Навън бе двадесет градуса, а тя не можеше да мръдне от бюрото си.
Единственото приятно нещо бе, че Зак го нямаше и тя можеше да се цупи и мислено да го нарича с всевъзможни имена. Когато вратата на полицейския участък се отвори, Рипли се приготви да му каже някои от тях в лицето, но вместо него влезе Мак с огромен букет холандски лалета зад гърба си.
— Какво правиш, да не би да си се захванал с цветарски бизнес?
— Не. — Приближи се към нея и й подаде пъстрите пролетни цветя. — Честит Свети Валентин.
— О… не бях се сетила. — Сърцето й подскочи и стомахът й се сви на топка. — Не знам какво да кажа.
— Просто кажи благодаря и ме целуни — услужливи подсети Мак.
— Благодаря.
Цветята бяха толкова много, че трябваше да ги държи настрана, за да се приближи достатъчно и да го целуне. Когато спази тази част от ритуала, той я притегли към себе си така ласкаво, че й се зави свят.
— Цветята са толкова много! — Мак долепи леко устните си до нейните. — Кажи още веднъж благодаря.
— Бла… — Този път целувката бе по-дълбока. Кожата й настръхна и тя се повдигна на пръсти.
— Това би трябвало да… — Мак прокара ръце нагоре и надолу от двете й страни.
— Наистина са красиви. — Рипли се почувства глупаво с цветята в ръка и още по-глупаво — заради желанието си да зарови лице в тях и да вдъхне от аромата им като малко кутре. — Но не трябваше да ми носиш цветя. Наистина не ми допада цялата суетня около Свети Валентин.
— Да, просто прекалено се комерсиализира. Е, и какво от това?
Мак успя да я разсмее и тя престана да се чувства глупаво.
— Толкова са много! Цветарката навярно е коленичила, за да благодари на Бога, когато си излязъл от магазина. Я да видим има ли в какво да ги сложа.
Не намери по-подходящ съд от една пластмасова кофа, но си позволи да помирише цветята, докато я пълнеше с вода от чешмата в тоалетната.
— Ще се погрижа за тях по-добре, когато ги отнеса у дома — обеща тя, като се върна. — Наистина не знаех, че лалетата могат да бъдат в толкова различни цветове. Мисля, че не съм обръщала внимание.
— Майка ми има слабост към тях. Всяка зима държи луковиците в малки стъклени буркани.
Рипли постави импровизираната ваза на бюрото.
— Не се и съмнявам, че днес си й изпратил цветя.
— Разбира се.
Рипли го погледна и поклати глава:
— Наистина си голям сладур, доктор Бук.
— Така ли мислиш?
Мак пъхна ръка в единия си джоб, намръщи се и бръкна в другия. Извади малък бонбон с формата на сърце и го постави в дланта й.
„Бъди моя“, прочете тя и отново усети присвиване в стомаха.
— Какво ще кажеш за това? — Дръпна я леко за косата, вързана на конска опашка. — Искаш ли да отпразнуваме този ден заедно?
— Господи, наистина те бива за тези неща! Свари ме неподготвена. Сега ще трябва да отида да ти купя някаква сантиментална картичка.
— Това е най-малкото, което можеш да направиш. — Той продължаваше да си играе с косата й. — Слушай, за довечера: не се сетих, че е Денят на свети Валентин, когато поех ангажимента с Миа. Ако искаш, мога да го отменя и да отидем някъде на вечеря, да се поразходим с кола или каквото друго пожелаеш.
— О! — Рипли си спомни, че е петък. Удаваше й се идеална възможност да отложи ритуала, но сърце не й даде да попречи на нещо, което бе важно за работата му. „Да — помисли си и въздъхна дълбоко. — Наистина е невероятно сладък.“ — Не, не се притеснявай за това. Вече е уговорено.
— Можеш да дойдеш с мен.
Когато понечи да се отдръпне, той не пусна косата й, а леко сви пръсти.
— Не знам какво ще правя. Не разчитай на мен.
— Както кажеш. — Мак мразеше да спори с нея, но знаеше как да го избягва. — Има някои неща, за които искам да поговоря с теб. Ако решиш да пропуснеш сеанса на Миа, би ли могла после да дойдеш до къщата ми?