— Щом вярваш в това, защо живееш тук? — попита Рипли. — За какво ти е тази къща, книжарницата и всичко останало?
— Това е моят дом и моето време. Както и твоето и на Нел. Ако не вярваш, защо си тук тази нощ? — Миа долови напиращия гняв, но и страданието, изписано по лицето на Рипли. Трудно бе след толкова години отново да потърси подкрепа, но тя се изправи и протегна ръка. — Кажи ми. Нека ти помогна.
— Видях… беше мъчително, сякаш нещо разряза цялото ми тяло. Стана толкова бързо, че нямах време да реагирам.
— Знаеш, че не би трябвало да е така. Не се изисква ничия болка и страдание.
— „Всичко ще се върне тройно.“ — Една сълза потече от окото й, преди да успее да я спре. — Тя е причинила гибелта им.
— Не сама. Всяка от трите носи отговорност. Разкажи ми. — Миа изтри сълзата от лицето на Рипли. — Какво видя?
— Видях… — Образът отново изплува в съзнанието й и гласът й прозвуча по-спокойно, когато заговори: — Не знам кой беше и какво олицетворяваше, но той ще дойде. Никой от вас не може да ме спре, както и аз — себе си. Беше моят меч, Миа. Ритуалният ми меч. Убих го с него… и убих всички ни.
— Няма да го направиш, няма — повтори Миа, преди Рипли да успее да възрази. — По-силна си.
— Исках да го нараня. Почувствах гнева. Никога не съм била в състояние да владея силата си, когато емоциите ми вземат връх. Защо мислиш, че престанах?
— Защото се страхуваше. — Погледът на Миа издаде ярост, сдържана от десет години. — Отрече се от мен и от същността си, защото се боеше от това, което си способна да сториш. Ти просто си глупачка! — Тя рязко се завъртя и извика, когато Рипли я сграбчи за косите и ги дръпна.
— Кого наричаш глупачка, ти, кльощава, себична кучко? — Присви очи и се засмя при вида на вдигнатия юмрук на Миа. — Да, ще ме уплашиш. Удари ме с така свит палец и ще те заболи повече, отколкото мен. Държиш се като глезено момиче, Миа.
— Интересно заключение, като се има предвид, че ти си тази, която ме дърпа за косата.
Рипли разтърси рамене и я пусна.
— Добре, наравно сме. — Шумно издиша и примигна, когато осъзна, че всички други в стаята са станали прави. Беше забравила за присъствието им. — Извинявайте.
Миа приглади косите си и отново седна на стола:
— Побесня, когато те нарекох глупачка, нали?
— Разбира се, по дяволите! Внимавай какво говориш.
— И все пак не използва силата си, за да ме нападнеш в гръб. — Миа повдигна чашата си. — Дори не ти хрумна.
„Хитра вещица“, помисли си Рипли със скрито възхищение. Винаги се бе впечатлявала от находчивостта й.
— Не бях чак толкова ядосана.
— Напротив! — обади се Зак и се върна на мястото си. — Най-много от всичко на света мразиш да те наричат страхливка и глупачка. Миа те нарече и с двете. И се отърва само с едно дръпване на косата.
— Не е едно и също.
— Почти. — Зак хвана съпругата си за ръка и прикова поглед в сестра си. — Има две неща, които не си, Рип. Не си страхлива и не си глупава. Всички в тази стая са посветени в това, което правите. Аз не разбирам от тези неща, но те познавам. Време е да престанеш да мислиш, че всичко тежи върху твоите плещи. Никой тук не е сам.
— Не бих понесла да пострадате заради мен. Ти, мама и татко, Нел. Не бих могла да живея с тази вина. Отговори ми — настоя, обръщайки се към Миа. — Направо, без заобикалки. Ако напусна острова, ако събера багажа си, кача се на следващия ферибот и просто не се върна, това ще прекъсне ли веригата?
— Вече знаеш отговора. Но защо не попитаме Мак? Той е експерт в тази област. Какво е обективното ви мнение, доктор Бук?
— Самият остров таи в себе си сила, която очаква да бъде използвана.
— Тогава ако го напусна, мога ли да прекъсна връзката си с него?
— До известна степен — да, но това само би те отдалечило от източника на силата ти. Не би променило нищо. Съжалявам. Не е от значение къде се намираш, а какво правиш.
Явно не бе доволна от отговора му. Мак разпери ръце и се опита да обясни теорията си:
— Добре. Ако изхождаме от хипотезата, че легендата е факт — имаш избор: да направиш или да не направиш нещо. Ти си тук. — Използва салфетка — все едно бе островът — и сложи върху нея три маслини. След това взе едната от тях и я постави върху чинийка. — Напускаш. Променяш единствено мястото, където трябва да направиш избора си: действие или въздържание. Каквото и да сториш, четирите стихии съществуват. Не можеш да се съпротивиш срещу основния естествен закон. Същността ти не се променя, а стореното от теб отново ще достигне дотук — по суша, въздух, огън и вода. — Завъртя пръст в средата на салфетката. — Право до източника. Неизбежно е. Единственият ти логичен избор е да останеш. Тук си по-силна, а и единството на трите ви е от значение.