Сякаш бе лишен от сетни сили, погълнат от горещата й, влажна плът. С премрежен поглед проследи движенията на тръпнещото й тяло, надвесено над неговото и плувнало в пот. Гъстите й кафяви коси се разпиляха около лицето му, когато рязко се наведе и жадно всмука долната му устна.
При всеки нов тласък ръцете му все по-силно притискаха ханша й. Тя изправи гръб и безмилостно го понесе нагоре.
— Не, не още! — задъхано промълви Рипли.
През премрежения си поглед Мак видя високо вдигнатите й ръце — както когато бе призовала своята стихия. Това бе шок за него, сякаш стрела с червен връх разсече мъглата на блаженството. Чиста, остра и зашеметяваща, тя прониза и двамата.
Лежеше неподвижно, сякаш бе безжизнен, но му бе все едно. Точно в този миг смъртта му се струваше нищожна цена за такова изживяване.
Всички грижи, тревоги и трезви мисли се бяха изпарили и бяха отстъпили място на завладяващи усещания. Може би завинаги бе загубил способността си да ходи, говори и разсъждава, но това бе незначително неудобство. Щеше да напусне този свят като невероятно щастлив човек.
Рипли тихо замърка. „Аха“, прокрадна се смътна мисъл в съзнанието му. Все още можеше да чува. Това го зарадва. После устните й докоснаха неговите. Тялото му усещаше и допир. Още по-добре!
— Мак?
Той отвори уста и издаде някакъв звук, който нямаше нищо общо с говор, но му даде надежда.
— Мак? — отново каза тя и плъзна ръка надолу по тялото му.
О, да, определено бе способен да усеща допир.
— Аха. — Прочисти гърлото си и успя да отвори едното си око. Не бе ослепял. Още един плюс! — Да. Не спях. — Гласът му бе пресипнал, но не го бе загубил. Осъзна, че го измъчва ужасна жажда. — Имах преживяване на границата на смъртта. Не беше лошо.
— Е, сега, след като се върна от отвъдното… — Тя прокара ръце по тялото му и той бе изумен, когато отново долови блясъка в очите й. — Нека го повторим.
— Хей! — Дъхът му секна, когато устните й се плъзнаха надолу по гърдите му. — Нужно ми е време да се възстановя. Може би месец.
Похотливият й смях накара кожата му да настръхне:
— В такъв случай ще се наложи просто да лежиш и да ме оставиш да действам.
Ласките на устните й го накараха да се почувства, сякаш се разтапя.
— Е, щом се налага — действай!
Рипли знаеше, че е в беда. Никога досега не бе споделяла силата си с мъж. Не бе изпитвала нужда или желание. С Мак неудържимият й порив за пълна близост я бе накарал да свърже и тази част от себе си с него. Вече нямаше и следа от съмнение, че е влюбена в него и всяка надежда разумът й да надделее се бе изпарила.
По природа хората от семейство Тод не бяха влюбчиви, а когато откриеха истинската любов — беше завинаги. Изглежда, и тя не правеше изключение. Но нямаше представа какво да прави.
Точно сега не я бе грижа!
Що се отнасяше до Мак, все още се чувстваше леко замаян и не виждаше причина да негодува срещу това усещане. Вятърът навън започна да се усилва. Свирепият му вой създаваше впечатление за още по-голям уют в къщата. Сякаш двамата бяха единствените хора на острова. Ако питаха него, би се радвал да е така.
— Какво имаше да ми казваш?
— Мм? — Той продължи да си играе с косите й и през ума му мина мисълта, че би могъл да се излежава цял живот с нея върху смачканите чаршафи. — Може да почака.
— Защо? Аз съм тук, ти — също. Жадна съм. — Рипли стана и отметна косите си назад. — Не спомена ли за вино?
— Може би. Сигурна ли си, че си във форма за вино и сериозен разговор?
Тя извърна глава:
— Да. Иначе ще се наложи ти да влезеш във форма за нещо друго.
Колкото и унизително бе да го признае, Мак бе сигурен, че ако отново му се нахвърлеше, не би издържал.
— Аз ще донеса виното. — Припряно стана от леглото и това накара Рипли да се засмее. Отвори едно чекмедже и й хвърли тениска и чифт къси панталони. — Заповядай.
— Благодаря. Имаш ли нещо за ядене?
— Зависи какво искаш.
— Само няколко хапки. Стомахът ми къркори.
— Имам само чипс.
— Достатъчно е. — Рипли нахлузи панталоните и стегна колана.
— Ще го донеса.
Щом остана сама, тя облече неговата тениска и се наслади на уханието му. Стори й се наивно женско удоволствие, но никой нямаше да разбере.
Когато влезе при него в кухнята, Мак вече бе отворил виното и бе извадил на плота две чаши и пакет чипс. Тя грабна пакета, отпусна се на един стол и се приготви да хапне.
— Нека… да отидем в другата стая — предложи той. Чувстваше се малко неспокоен и това помрачаваше насладата му. Нямаше представа как ще реагира Рипли на това, което имаше да й каже. Нейната непредсказуемост бе едно от нещата, с който го бе пленила.