— Защо не ни го каза, когато пристигна?
— Малко ми е трудно да призная. — Прииска му се отново да я приласкае в скута си. Но не мислеше, че това може да стане, преди да довършат разговора. — Бях готов да го използвам като средство да постигна целите си.
— Най-силният ти коз — отбеляза тя.
— Да. Предполагах, че ако Миа издигне прегради, тази информация ще ми помогне да съборя някои от тях. Но тя ми оказва пълно съдействие и започнах да се чувствам неудобно, че го крия. Канех се да й кажа тази вечер. Но изпитвах нужда да го споделя първо с теб.
— Защо?
— Защото държа на теб. Сигурно ще ме упрекнеш, но…
Рипли поклати глава.
— Не. — Беше разтърсена, но не и ядосана. — Аз бих направила същото, за да постигна това, което искам.
— Не очаквах да те срещна тук. Разбираш какво искам да кажа. Не знаех, че ще се обвържа с теб. Занимавам се с неща, които според повечето хора са далеч от логиката. По-сигурно е да подходя логически към въпроса. Но подсъзнателно, на лично ниво, това място винаги ме е привличало, без да знам къде се намира. Миналото лято най-сетне разбрах.
— Но не дойде веднага.
— Трябваше да събера информация, да направя проучвания, анализ и проверка на фактите.
— Вечният учен.
Рипли седна на облегалката на стола. Най-важната крачка вече бе направена.
— Сънувах острова, преди да узная къде е. Сънувах и теб. Всичко това бе толкова силно, такава неизменна част от живота ми, че трябваше да подходя към него така, както съм свикнал: като изследвам всичко подробно.
— И до какви изводи стигнахте при изследванията си доктор Бук?
— Имам купища сведения, но не мисля, че би проявила интерес да ги прочетеш. — Отправи й въпросителен поглед, в отговор, на който тя поклати глава. — Добре. Но освен това просто изпитвам чувството, че съм намерил своето място. Ще изиграя някаква роля тук, макар и все още да не знам каква.
Рипли отново стана:
— Роля в какво?
— Във възстановяване на равновесието.
— Нима и ти — с гениалния си аналитичен ум — вярваш, че този остров е обречен да потъне в морето? Как можеш да приемаш някакво проклятие отпреди векове за истина? Островите не потъват изведнъж като пробити лодки.
— Много уважавани учени биха оспорили това твърдение, като дадат за пример Атлантида.
— И ти си един от тях — промърмори тя.
— Да, но преди да ме нападнеш и да те разбия, нека ти кажа, че винаги има място за не толкова буквални тълкувания. Може би силен ураган, земетресение…
— Земетресение? — Беше почувствала как земята затреперва под краката й. Самата тя я бе накарала да затрепери. Не искаше да мисли за това. — За бога, Мак!
— Нали не искаш да се впусна в обяснения за разместването на земните пластове?
Рипли понечи да каже нещо, но само поклати глава.
— Така и предположих. Имам научни степени по геология и метеорология и мога да те отегча с лекциите си на тази тема. Но казано с най-прости думи, природата е кучка и няма капка милост към нас.
Тя го изгледа замислено. „Сериозен, секси, кротък в непоколебимо уверен.“ Нищо чудно, че се бе влюбила в него.
— Знаеш ли какво? Обзалагам се, че лекциите ти не са толкова скучни, колкото твърдиш.
— Ще загубиш. — Мак се осмели да протегне ръка и да докосне нейната. — Небето и земята не просто поддържат живота ни, Рипли. От нас се иска да го заслужим.
— И трябва да решим докъде ще стигнем.
— В общи линии това е истината.
Рипли изду бузи и изпусна въздуха.
— Все по-трудно ми е да си внушавам, че всичко е измислица. Първо се появи Нел, после ти, а сега и това — добави тя и хвърли поглед към ксерокопието от дневника. — Сякаш се намирам в клетка, чиито решетки все повече се сгъстяват и става все по-невъзможно да се измъкна — Намръщено погледна страниците, когато в съзнанието й се прокрадна друга мисъл. — Ти си родствено свързан със сестрите. — Срещна погледа му. — Имаш ли магически способности?
— Не, въпреки че ми се струва нечестно — отвърна той. — Наследил съм интереса, увлечението, но не и практическите умения.
Рипли изпита облекчение и се настани на дивана до него.
— Е, поне това е нещо.
Петнадесета глава
Миа прочете първата бележка в дневника, докато седеше на бюрото в офиса си. Навън бе завалял проливен дъжд, който барабанеше по стъклата на прозореца.
Беше облечена в яркосиньо — за да разсее мрачните чувства, навявани от времето, и носеше обеците, които Нел й бе подарила за последния й рожден ден. Заигра с висулките им и се чу звън, когато фигурките на звезди и луни се удариха едни в други.
Щом свърши бележката, тя се облегна назад и с усмивка погледна Мак.