— Е, здравей, братовчеде.
— Не бях сигурен как ще го приемеш.
— Опитвам се да приемам нещата такива, каквито са. Може ли да задържа това копие? Бих искала да прочета и останалите бележки.
— Разбира се.
Миа остави страниците и вдигна чашата кафе с мляко:
— Всички парчета се подреждат идеално, нали?
— Мисля, че е страхотно съвпадение… — заговори Мак, но тя го прекъсна.
— Често съвпаденията са това, което възстановява хармонията. Мога да проследя родословието си до сестрите. Знам, че някои от наследниците им са останали на острова, а други са се разпилели. Сега си спомням, че едното от разклоненията носеше името Макалистър. Единствен син между три дъщери. Напуснал острова, оцелял през войната и намерил късмета си другаде. Странно е, че не се сетих за това до днес и не го свързах с теб, не мислиш ли? Предполагам, че не е било писано. И все пак — чувствах някаква връзка с теб. Това ме радва. И ми носи облекчение.
— Първото чувство, което изпитах, когато събрах парчетата, не беше облекчение.
— А какво?
— Вълнение. Потомък на магьосница и тюлен — страхотно! — Той отчупи парче от кифлата, която Миа бе настояла да опита. — Бях малко ядосан, че не съм наследил никаква сила.
— Не е така. — Искреното възхищение в гласа й почти го накара да се изчерви. — Твоята сила е умът ти. Отвореното ти съзнание е нещо изключително. Още по-ценно е това, че имаш и сърце. И двете ще ни бъдат нужни. — Замълча за миг. — Тя ще се нуждае от теб.
Тези думи го накараха да потръпне. Миа ги бе изрекла тихо и спокойно.
— Направи ми една услуга и не споменавай за това пред Рипли. Истински би я вбесило.
— Ти я разбираш, долавяш многобройните й недостатъци и дразнещи привички. И все пак я обичаш.
— Да, така е, аз… — Мак замълча и побутна кифлата встрани. — Беше подло.
— Бих се извинила, но няма да е искрено. — Топлият й смях го накара веднага да й прости. — Знаех, че си влюбен в нея, но исках да те чуя да го изричаш. Би ли се чувствал щастлив, ако останеш да живееш на острова?
Той не отговори веднага.
— Добре познаваш Рипли, нали? Не би била щастлива никъде другаде. И отговорът ми е — да, мога да бъда щастлив тук. В интерес на истината: през целия си живот съм се стремил към това място.
— Наистина те харесвам. Дори малко съжалявам, че не си създаден за мен. И аз — за теб — добави тя, когато долови лека тревога в погледа му. — Радвам се, че можем да бъдем приятели. Мисля, че двамата с нея ще превъзмогнете всичко.
— Много я обичаш, нали?
За миг спокойствието на Миа бе нарушено. Страните и поруменяха, което се случваше рядко. Сви рамене.
— Да, почти толкова, колкото ме вбесява. А сега се надявам, че мога да разчитам да запазиш това в тайна, както аз — твоите чувства.
— Дадено!
— За да подпечатаме този договор… — Тя стана и се обърна към етажерката зад себе си. Свали резбована дървена кутийка и извади от нея медальон с форма на звезда и вграден скъпоценен камък. — Принадлежи на рода ми… на нашия род — поправи се, — откакто сестрите са се заселили на острова. Според преданието онази, чиято наследница съм аз, го направила от паднала звезда, а камъка взела от слънчев лъч. Пазех го за теб.
— Миа…
Тя го прекъсна с лека целувка и окачи медальона на врата му.
— Бъди благословен, братовчеде.
Хардинг направи още едно посещение при Евън Ремингтън. Вече бе съставил ясен план за следващото си пътуване, но чувстваше, че е важно отново да се срещне с Ремингтън, преди да тръгне. Изпитваше някаква необяснима връзка със задържания. Тази мисъл бе едновременно ужасяваща и примамлива. Ремингтън бе чудовище. И все пак…
Нима у всеки човек не дремеше по един звяр? Здравомислещите и интелигентни хора, към които Хардинг причисляваше и себе си, умееха да го потискат, да го контролират. Струваше му се, че това само прави по-интересни онези, които дават воля на този звяр да се развихри.
Внушаваше си, че честите му посещения при Ремингтън са породени само от професионален интерес. Но в действителност бе открил, че тези срещи със злото са вълнуващи.
„Всички сме само на крачка от бездната — помисля си Хардинг и задълба в съчиненията си, докато чакаше да го пуснат. — Само като наблюдаваме и се опитваме да разберем онези, които са паднали в нея, можем да осъзнаем какво ни чака отвъд пределите на здравия разум“.
Влезе в стаята за свиждания и щракването на ключалката отекна в тишината. „Дали това е последния звук, който чуваме, преди да паднем? — мислено си записа той. — Дали след него изчезва всяка надежда?“
Този път Ремингтън не бе окован. Бяха предупредили Хардинг, че част от лечението и рехабилитацията на пациента е да му позволят да стои без белезници. Досега не бе правил опити за насилие над други хора или над себе си, а при последните сеанси проявяваше разсъдливост и желание да постигне някакъв резултат.