Стаята бе малка и почти празна. Имаше само маса с два стола. Въпреки че ръцете на Ремингтън не бяха заклещени за облегалките, Хардинг чу звън на верига, която бе около дясната му китка. В ъгъла имаше трети стол, зает от широкоплещест охранител с бледо лице. Камерите на охраната запечатваха всяко движение и звук.
„В бездната — помисли си Хардинг — или както и да я наричаме, нищо съкровено не може да бъде запазено в тайна.“
— Мистър Ремингтън.
— Евън. — Днес имаше вид на напълно нормален човек. — Вече се познаваме толкова добре, че официалностите са неуместни. Аз ще те наричам Джонатан. Джонатан, знаеш ли, че си единственият, който идва да разговаря с мен? Твърдят, че сестра ми е идвала — не си спомням. Помня само теб.
Гласът бе тих, но съвършено ясен. Хардинг вътрешно потръпна при спомена за вида и говора на Ремингтън при първото свиждане.
Все още бе слаб, твърде блед и с одърпани коси. Но Хардинг бе сигурен, че ако отново облечеше марков костюм и се върнеше в Лос Анджелис, партньорите му просто биха казали, че е преуморен.
— Изглеждаш чудесно, Евън.
— Не съм в най-добрата си форма, но човек трябва да има предвид обстоятелствата — Един мускул на бузата му трепна. — Мястото ми не е тук. Адвокатите ми са виновни за всичко. Но вече се погрижих да си получат заслуженото. Глупави, некомпетентни копелета! Уволних ги. До края на тази седмица ще имам нови представители и скоро ще бъда свободен.
— Разбирам.
— Мисля, че наистина ме разбираш. — Ремингтън се наведе напред, а след това вдигна поглед към камерите. — Защитавах себе си и това, което е мое. — Очите му срещнаха тези на Хардинг и зад бледите им ириси пробегна нещо мрачно. — Бях предаден и несправедливо наказан. Тук трябва да бъдат онези, които се надигнаха срещу мен. Не аз.
Хардинг не можеше да отмести поглед, да прекъсне връзката.
— Бившата ти съпруга?
— Съпругата ми — поправи го Ремингтън и едва доловимо прошепна: — Докато смъртта ни раздели. Когато я видиш, предай й, че мисля за нея.
— Моля?
— Не можеш да довършиш започнатото, да получиш това, което искаш, докато не се справиш с нея и с останалите. Помислил съм за това. — Ремингтън бавно кимна, докато почти безцветните му очи втренчено се взираха в Хардинг. — Имам предостатъчно време за размисъл. Трябва ми някой, който да й напомни, че не съм забравил. Да покаже на всички, че не могат да живеят, сякаш не съществувам. Пратеник, ако желаеш.
— Мистър Ремингтън. Евън. Аз съм журналист. Писател.
— Знам що за човек си и какво искаш: слава, богатство, признание, уважение. Мога да ти осигуря тези неща. Натрупах състояние, като помогнах на други хора да ги постигнат. Ти искаш да станеш звезда, Джонатан. Мога да те направя звезда.
Нещо отново пробегна зад очите му — като акула под повърхността на дълбок басейн. Хардинг потреперя, но не можа да откъсне поглед. По кожата му полазиха хладни тръпки и усети, че някаква сила го тегли и го кара да чувства непоносима тежест в гърдите.
— Ще напиша книга.
— Да, да, важна книга. Ще разкажеш всичко така, както трябва да бъде разказано. Погрижи се да има справедлив край. Искам да бъдат наказани. — Протегна ръка и обхвана китката на Хардинг. — Искам ги мъртви.
Нещо профуча във въздуха, изсвистя и накара охранителя да скочи на крака.
— „Не ще страдаш заради живота на една вещица“ — равнодушно каза Хардинг и по лицето на Ремингтън се появи смразяваща усмивка.
— Без физически контакт! — нареди пазачът и се приближи към масата. Но Ремингтън вече пускаше ръката му.
— Съжалявам — промълви той с наведена глава. — Забравих. Просто исках да стисна ръката му. Единствено той ме посещава. Идва да разговаря с мен.
— Тъкмо се сбогувахме. — Хардинг чу сякаш отдалеч собствения си глас. — Налага се да пътувам. Няма да мога да дойда скоро. Трябва да тръгвам. — Изправи се тромаво. Чувстваше пулсираща болка в слепоочията.
Ремингтън за последен път вдигна поглед:
— Пак ще се видим.
— Разбира се.
Ремингтън отново наведе глава и послушно затътри крака след охранителя към килията си. Сърцето му се изпълни с пъклено задоволство. Беше открил, че лудостта е сила.
Когато се качи на ферибота за Трий Систърс, Хардинг не си спомняше почти нищо от случилото се по време на свиждането с Ремингтън. Това бе изнервящо и го накара да се запита дали не се разболява от нещо. Паметта за подробности бе едно от най-развитите му умения. А сега събитие, станало само преди осем часа, се губеше в съзнанието му като зад матово стъкло.