Не помнеше за какво бяха разговаряли, а само как изведнъж бе почувствал толкова силно главоболие, че му бе причерняло. Беше се наложило да полежи на предната седалка, докато пристъпите отминат, и едва тогава се бе осмелил да тръгне.
Мисълта за това все още го караше да трепери. Бурното море и леденостуденият дъжд още повече влошаваха състоянието му. Сгуши се в колата си и глътна без вода таблетка против морска болест. Не би понесъл да бъде принуден да тича в дъжда до парапета и да повърне в развълнуваната вода.
За да го предотврати, отново се отпусна на седалката и започна да диша дълбоко и бавно. Докато броеше минутите до стъпването си на твърда земя, неусетно заспа.
Сънува как под кожата му пропълзяват студени змии.
Видя жена със сини очи и дълги златисти коси, която плачеше и умоляваше, докато той стоварваше върху тялото й тежък бастун — удар след удар. „Сега е укротена. Най-сетне. Изчадие на Сатаната.“
Небето бе раздрано от синя светкавица, която се устреми като стрела към него и прониза сърцето му.
Сънува ужас, отмъщение и омраза.
Сънува красива жена, облечена в бяло, която ридаеше върху мраморен под.
Озова се в тъмна гора при новолуние, с нож в ръка, допрян до нежна женска шия. Този път, когато разряза плътта и ръката му се обагри с кръв, светът изригна. Небето и морето се разтвориха, за да погълнат всички, дръзнали да се изправят срещу него…
Събуди се с викове. Ръцете му притискаха собственото му гърло, сякаш се опитваха да го удушат и да убият. Нещо, пропълзяло в него — каквото и да бе то. За миг ужасено втренчи поглед в огледалото за задно виждане. В него се взираха чужди очи — безцветни, почти прозрачни.
Силно изсвирване възвести пристигането на ферибота на Трий Систърс. Очите, които видя в огледалото, след като изтри с кърпичка влажното си лице, бяха зачервени, блуждаещи и — неговите собствени.
„Просто халюцинация“, внуши си той. Беше преуморен от пътувания и работа. Твърде често сменяше часовата зона. Трябваше да си почине ден-два, за да възстанови силите си.
Обнадежден от тази идея, закопча предпазния колан и потегли. Спусна се по рампата на ферибота на остров Трий Систърс.
Бурята премина в снежна виелица. На втория ден от нея Мак се откъсна от работата си и се огледа наоколо. Беше получил нова пратка книги и резервни части за някои от уредите си. В момента върху масата в кухнята бяха разхвърляни парчета от разглобен сензор. На плота бе сложен монитор с извадени вътрешности.
Все още се долавяше мирисът на яйцата, които бе изгорил сутринта. Не биваше да се залавя с тях, когато умът му бе другаде.
Беше счупил и една чаша. Имаше дълбока рана на петата, защото се бе разсеял за миг, преди да помете парчетата.
Беше превърнал цялата къща в лаборатория, което не му се струваше толкова лошо. Но не бе взел със себе си асистента, който му помагаше да разчиства, и в стаите цареше пълен безпорядък.
Щом къщата бе твърде малка за него и оборудването му, определено не би имало място за…
„Рипли“, побърза да довърши той. Все още не бе готов да използва думата съпруга дори в мислите си.
Истината бе, че искаше да се ожени за нея и не се съмняваше, че тя ще се съгласи. Просто щеше да й го предложи едва след като приеме истината за своята същност. Всеки ден щеше да противопоставя търпението си на нейната упоритост.
Но всяко нещо с времето си.
Когато човек искаше да се установи трайно някъде, трябваше да намери постоянно жилище. Колкото и да бе привързан към тази къща, тя не му се струваше подходяща. Освен това сериозно се съмняваше, че Миа ще я продаде.
Стана и настъпи някакъв болт, при това точно с порязаната си пета. Изрече няколко остроумни ругатни и тръгна да търси обувките, които си бе въобразил, че вече са на краката му. Намери един чифт на прага на спалнята, където бог знае как се бяха озовали и чакаха да се препъне в тях. Взе ги, надникна в стаята и се намръщи.
Обикновено не живееше като мърльо. По-точно — не му харесваше да живее в такава обстановка. Просто се случваше.
Забравил за обувките, запретна ръкави. Реши да подреди спалнята и се надяваше физическото усилие да проясни ума му. Трябваше да помисли за жилище.
Необходимо му бе достатъчно пространство, за да смести оборудването си така, че да не пречи на никого. Имаше нужда и от кабинет.
Не помнеше кога за последен път е сменял чаршафите и за по-сигурно ги свали.
Не би било зле да има помещение за вдигане на тежести и за други физически упражнения. „Рипли би искала и своя стая — предположи той, докато събираше чорапи, ризи и бельо, — кътче, в което да се уединява, когато ми е сърдита.“