Выбрать главу

Майка му наричаше своето авариен изход. Мисълта за нея му напомни да се обади у дома.

Отнесе прането в малкото помещение до кухнята, където едва не стъпи отново върху същия болт, и натъпка всичко в пералнята. Сипа прах, след което му хрумна да състави списък на изискванията си за жилище, тръгна да търси бележник и забрави да включи пералнята.

„Най-малко три спални — помисли си. — По-добре четири.“ Трябваше да бъде близо до морето. Където и да е на острови би го устроило, но Рипли бе свикнала да живее точно до плажа, така че…

— Бук, ти си идиот! Отговорът е пред очите ти! Трябваше да го осъзнаеш още когато я видя за пръв път. — Втурна се към телефона и набра номера за далечни справки. — Ню Йорк — каза на служителката. — Трябва ми номерът на „Лоугън Ентърпрайсиз“.

Час по-късно, за да отпразнува първата стъпка към закупуването на собствено жилище, Мак се осмели да предизвика природата. Тодъс Лоугън не бе приел предложението с огромна радост, но и не го бе отхвърлил.

Познанството на баща му с Лоугън бе от полза. „Всяка връзка с ценна“, помисли си Мак, въздъхна и реши да отиде пеша до кафе книжарницата, вместо да рискува да тръгне с роувъра си по заледените улици.

Имаше добро предчувствие и бе сигурен, че ще се споразумее с Лоугън. Все пак трябваше да се посъветва с баща си. Единственото, в което не се съмняваше, бе, че когато човек желае нещо толкова силно и другата страна го знае, смъкването на кожата е неизбежно.

Трябваше да проучи как се движат цените на недвижимите имоти в този район и разсеяно потупа джоба си, търсейки лист хартия да си го запише. Парите не бяха от голямо значение, важен бе принципът. Освен това бе сигурен, че ако се остави да го изиграят, Рипли ще побеснее. Не искаше началото да бъде съпроводено с лоши чувства.

„Утре — обеща си Мак — ще отида с колата да огледам бъдещия ни дом.“

Развеселен от идеята, закрачи по улицата с притворени очи. Вятърът свиреше в ушите му и навяваше в лицето му смесица от сняг и лед.

„Вижте го! — помисли си Рипли. — Разхожда се във виелицата и не гледа къде стъпва, сякаш е слънчев юлски ден.“ Този човек имаше нужда от бавачка. Нямаше кой друг да се заеме с тази роля, освен нея.

Тръгна срещу него, но прецени разстоянието и скоростта му и се спря. Мак връхлетя право на нея.

— Господи! — За разлика от Рипли, той не бе очаквал това и залитна. Инстинктивно се хвана за нея и двамата едва се задържаха на крака. — Извинявай.

Тя избухна в смях и приятелски го смушка с лакът:

— В колко стени се блъскаш на ден?

— Не съм ги броил. Струва ми се унизително. Господи, изглеждаш страхотно!

Отново я сграбчи, но този път съзнателно, накара я да се повдигне на пръсти и последва дълга, гореща целувка. Рипли се почувства приятно замаяна.

— Премръзнала съм, носът ми е зачервен и едва чувствам краката си. Със Зак имахме доста работа през последния час на крайбрежния път: прекъснати кабели, коли в канавките и дърво, повалено върху покрива на работилницата на Ед Сътър.

— Би могло да се използва.

— Много смешно! Мисля, че най-късно утре вятърът ще отслабне — каза тя и погледна към морето и небето, както жителите на острова са предвиждали времето от векове. И двете бяха оловносиви. — Но ще падне доста чистене. Какво правиш навън, по дяволите? Да не би да ти е спрял токът?

— Когато излязох, не беше. Исках да пийна хубаво кафе. — Опита се да прецени от коя посока е дошла и накъде се е запътила. — Да ме нагледаш ли идваше?

— Част от задълженията ми е да наглеждам жителите на щастливото ни островче.

— Благодаря за загрижеността, заместник-шериф Тод. Какво ще кажеш да те почерпя едно кафе?

— Ще се възползвам от поканата да прекарам десетина минути на топло и сухо място.

Тръгнаха по главната улица, хванати за ръце.

— Да взема ли две порции супа за вкъщи? Можем да вечеряме заедно.

— Едва ли през нощта в къщата ти ще има ток. У дома имаме генератор. Защо не си вземеш всичко необходимо за една вечер и не дойдеш при нас?

— Нел ще готви ли?

— Разбира се.

— Ще дойда. — Мак й отвори вратата.

Лулу се появи изневиделица иззад една етажерка с книги.

— Трябваше да предположа, че пристигат лунатици. Нормалните хора са си у дома и обсъждат времето.

— А ти защо не си? — попита Рипли.

— Защото на острова има достатъчно луди, за да работи книжарницата. Неколцина от тях са горе, в кафенето.

— И ние отиваме там. Нел тръгна ли си?

— Все още не. Миа я освободи, но тя реши да се обади на Пег да не идва. Скоро затваряме — най-късно след час.