Трапчинките й отново се появиха и издадоха искрено задоволство.
— Приятно ми е да го чуя.
— Това е дарба — както силата ти.
Жизнените й показатели бяха стабилни. Мак погледна графиката на ЕКГ и нахвърля някакви записки на лаптопа си.
— Интересувам се кога разбра, че имаш свръхестествени способности. Струва ми се, че Миа го знае, откакто се е родила.
— Така е. Разговаряли сме по този въпрос.
— А Рипли?
— Избягва темата, но мисля, че и с нея е същото. Винаги го е знаела.
„Дали винаги е било бреме за нея?“, запита се Мак.
— А при теб как е?
— Беше откритие и процес на обучение. Като дете сънувах острова и хората, които щях да срещна тук. Но никога не съм мислила за това като за… не знам как да го нарека… спомени или пророчество. После, когато срещнах Евън… — Ръцете й се напрегнаха и отново се отпуснаха. — Забравих за тях или ги блокирах. След като го напуснах, единствената ми ясна мисъл бе за бягство. Но сънищата отново започнаха да ме спохождат.
— Плашеха ли те?
— Не, напротив. Първо ми носеха успокоение, а после — някакъв необясним копнеж. Един ден видях картина на фара, скалите и дома на Миа — и осъзнах, че това е мястото, към което се стремя. Беше… съдба. Знаеш ли какво е най-сетне да откриеш своето място?
Мак се сети за къщата до залива:
— Да, познавам това чувство.
— Тогава навярно знаеш, че не е просто облекчение, а и вълнение. В онзи ден през юни, когато се качих с колата си на ферибота и за пръв път зърнах Систърс, си помислих: „Най-сетне! Тук е моят дом.“
— Познала си го.
— Част от мен. Друга част просто копнееше за това място. После се запознах с Миа — и така започна всичко.
Той продължи да следи показанията и съсредоточено да изчислява промените, повишенията и спадовете.
— Би ли могла да я наречеш своя учителка?
— Да. Макар и да твърди, че само ми е припомнила неща, които зная. — Нел извърна глава към Мак. „Изглежда толкова спокоен! — помисли си тя. — Спокоен и сдържан.“ А гласът му издаваше приятелска топлота. — Когато за пръв път ми помогна да използвам магическите си способности, раздвижих въздуха.
— Как ти се стори?
— Изумително, вълнуващо. И някак познато.
— Можеш ли да го направиш сега?
— Сега?
— Стига да не те смущава. Нищо голямо. Не искам да разместваш мебелите. Само лек вятър — заради показанията.
— Ти си много интересен човек, Мак.
— Моля?
— Само лек вятър заради твоите показания — засмя се тя. — Нищо чудно, че Рипли е луда по теб.
— Какво каза?
— Добре. Да полъхне вятър лек и зарадва тоз човек.
Още преди въздухът да се раздвижи, показанията скочиха. „Като пристъп“, помисли си Мак и отбеляза промените в сърдечния ритъм и мозъчните вълни.
Уредите отчетоха още по-голямо покачване, когато наистина полъхна вятър.
— Невероятно! Погледни тази графика! Знаех си. Не е просто повишение на мозъчната активност, а почти пълно активиране на дясното полукълбо. Творчество, въображение. Страхотно!
Нел отново се засмя и успокои въздуха. „Нищо особено, доктор Бук.“
— Това ли търсеше?
— Голяма част от хипотезите ми се потвърждават. Можеш ли да направиш нещо друго? Нещо по-сложно. Не че това, което стори току-що, е малко — побърза да добави той. — Нещо, което изисква по-голямо усилие.
— По-шокиращо?
— Точно така.
— Нека помисля.
Сви устни, докато размишляваше. Искаше да го изненада и затова изрече наум заклинание за приятно и силно въздействие върху сетивата.
Този път покачването настъпи по-бързо и бе по-голямо. Иглата на ЕКГ — графиката се движеше с широк размах. Внезапно зазвуча музика на арфи, гайди и флейти, появиха се дъги и стаята се изпълни с нежен аромат на пролетни цветя.
Мак едва успя да отчете бързите промени. За да бъде сигурен, че всичко е запаметено, провери камерите, мониторите и буквално затанцува около ЕКГ-апарата.
— Харесва ли ти? — закачливо попита Нел.
— Страхотно е, мамка му! Извинявай. Можеш ли да го задържиш още минута? — попита, докато проверяваше енергийния сензор. — Между другото наистина ми харесва.
— С нетърпение очаквам пролетта.
— Аз — също, особено през последните два дни. Дишането е учестено, но не значително. Пулсът е ускорен, стабилен. Физическото усилие изглежда минимално. Хм, сърдечният ритъм отново е напълно спокоен. Дали това спокойствие се дължи на използваната сила или на резултата?
— На резултата — отвърна Нел.
Той примигна и отново я погледна съсредоточено:
— Какво?
— Говореше на себе си, но мисля, че знам отговора. — Тя се засмя, когато видя Диего да влиза в стаята и да се опитва да си поиграе с дъгите й. — Това е успокояваща магия. Кара ме да се отпусна.