— Мразя числото дванадесет. Ниско, аут! Шест. Не, почакай. По дяволите! Седем по две е четиринадесет, значи… Седем. Е, и?
Беше обзет от вълнение, но единственото, което лицето му изразяваше, бе, че му е забавно.
— Въпреки че задейства лявата половина от мозъка си, магията продължи да действа.
Рипли изреди азбуката на обратно на един дъх. Мак не бе напълно сигурен какъв признак е това за ума и характера й, но показанията бяха високи и стабилни.
— Добре. Достатъчно, спри!
— Тъкмо започна да става интересно.
— По-късно ще продължим.
— Чувствам се като в училище — промърмори тя, но разтвори шепи, събра кълбата едно по едно и ги угаси.
— Искам отново да се отпуснеш. Вдишай през носа и издишай през устата. Бавно, дълбоко.
Готова да се нацупи заради прекъсването на играта, Рипли го погледна и видя това, което бе видяла и Нел — спокойствие и непоколебима увереност.
— Достатъчно отпусната съм.
— Дишай, Рипли! Брой колко пъти. Бавно, дълбоко, спокойно. — Седна до нея на леглото и провери пулса и с ръка. — Отпусни пръстите на краката си.
— Какво да отпусна?
— Пръстите на краката. Нека се отпуснат и тялото ти се освободи от цялото напрежение.
— Не съм напрегната. — Но пулсът й се ускори. — Ако това е прелюдия към хипноза, няма да се получи.
— Нека поне да опитаме. — Без да откъсне поглед от лицето й, Мак плъзна ръка към свивката на лакътя и обратно към китката й. Пулсът й отново бе умерен. — Отпусни ходилата си. Цял ден си била на крак. Нека напрежението излезе от тях. От глезените ти.
Гласът му бе тих и успокояващ, а допирът на пръстите му и бе приятен.
— Отпусни прасците си! Сякаш в тялото ти нахлува вода и отмива напрежението. Нека и съзнанието ти почива. Не мисли за нищо. Коленете ти се отпускат, после и бедрата ти. Представи си празна бяла стена — без нищо по нея. Това успокоява очите. — Мак извади медальона изпод ризата си. Два пъти уви верижката около ръката си. — Вдъхни спокойствие, изгони напрежението. Тук си в безопасност. Можеш просто да се носиш, отпусната.
— Не трябва ли да кажеш, че ми се приспива?
— Не. Дишай! Съсредоточи се върху медальона. Пулсът й отново запрепуска, когато той задържа украшението пред погледа й.
— Това е на Миа.
— Отпусни се. Съсредоточи се. В безопасност си. Знаеш, че можеш да ми имаш доверие.
Рипли овлажни устни:
— Каквото и да правиш, няма да се получи.
— Медальонът е пред тази бяла стена. Той е единственото нещо, което виждаш. Единственото, което искаш да виждаш. Проясни съзнанието си. Гледай само към медальона. Слушай гласа ми. Изпитваш нужда да чуваш само него. — Продължи да я релаксира постепенно, докато клепачите й се притвориха. Тогава я въведе в състояние на дълбока хипноза. — Доброволката е необичайно податлива на хипноза. Жизнените признаци са стабилни, показанията са нормални за състояние на транс. Рипли, чуваш ли ме?
— Да.
— Искам да помниш, че си в безопасност и не си длъжна да правиш нищо, което не желаеш или ти е неприятно. Ако те помоля за нещо, което не искаш да направиш, кажи ми. Разбираш ли?
— Да.
— Можеш ли да раздвижиш въздуха?
— Да.
— Ще го направиш ли? Леко.
Тя вдигна ръце, сякаш за прегръдка — и въздухът затрептя като развълнувана водна повърхност.
— Как се чувстваш? — попита Мак.
— Не мога да обясня. Щастлива, но и уплашена.
— От какво?
— Желая това твърде силно.
— Направи отново онази магия! — нареди той. Не бе честно да й задава такива въпроси, без да е поискал съгласието й, преди да я хипнотизира. — Помниш ли светлинните кълба? Можеш ли да ги създадеш отново?
— Не ми разрешават да си играя, когато е време за сън — каза тя с детски глас, в който прозвуча дяволита нотка. — Но тайно го правя.
Мак се загледа в нея, вместо в кълбата, които се издигнаха към тавана.
— Доброволката е в регресия, без да е имало директно внушение. Изглежда, детската игра е предизвикала това.
Като учен искаше да продължи в тази посока, но съвестта му не го позволи:
— Рипли, ти не си малко момиче. Искам да останеш тук и сега!
— С Миа се забавлявахме. Ако не трябваше да порасна, все още щяхме да бъдем приятелки.
Последните думи бяха изречени сърдито и тя нацупи устни, докато си играеше с кълбата.
— Трябва да останеш тук и сега!
Последва дълга въздишка:
— Да, тук съм.
— Може ли да докосна едно от кълбата?
— Няма да пострадаш. Не искам да те наранявам. — Спусна едното от тях достатъчно ниско над главата му, за да го достигне.
Мак проследи с пръсти съвършената му сферична форма.
— Красиво е. Това, което е вътре в теб, е красиво.
— Има и тъмна страна. — След тези думи тялото й се изви и светлините се разлетяха из стаята като ярки звезди.