Мак инстинктивно залегна. Кълбата засвистяха и запулсираха в кървавочервено.
— Спри магията!
— Нещо наближава. Преследва плячка, иска да се храни. — Косите й започнаха да се накъдрят. — То се връща. С тройна сила.
— Рипли! — Светлините профучаха покрай лицето му, когато се втурна към нея. — Спри я! Искам да прекъснеш действието й и да се върнеш. Ще броя от десет назад.
— Тя се нуждае от напътствията ти.
— Ще я изведа от това състояние. — Мак сграбчи раменете на Рипли, която в момента бе друга жена. — Нямаш право да се вселяваш в нея!
— Тя е в мен и аз съм в нея. Покажи й пътя. Покажи й нейния път. Не бива да поема по моя — или сме загубени.
— Рипли, съсредоточи се върху гласа ми. Върху моя глас. — Необходимо бе невероятно самообладание, за да продължи да говори със спокоен тон. Настойчив, но спокоен. — Върни се, когато стигна до едно, ще се събудиш.
— Той носи смърт. Жадува смърт.
— Няма да я получи! — решително отсече Мак. — Десет, девет. Бавно се събуждаш. Седем, шест. Ще се почувстваш отпочинала, ободрена. Пет, четири. Ще си спомняш всичко. В безопасност си. Върни се. Събуди се, Рипли! Три, две, едно.
Докато броеше, видя как тя се върна — не само в съзнание, а и към физическата си същност. Клепачите й затрептяха, светлинните кълба изчезнаха и в стаята настъпи тишина.
Рипли въздъхна и преглътна.
— Мамка му! — бе единственото, което успя да промълви, преди Мак да я сграбчи и да я притисне в скута си.
Седемнадесета глава
Не можеше да я пусне и не преставаше да се упреква за това, че си бе позволил волности с нея. Нищо, което бе виждал, преживявал и предполагал, че е възможно, не го бе ужасявало така, както преобразяването й пред очите му.
— Всичко е наред. — Тя го потупа по гърба. Когато осъзна, че и двамата треперят, обви ръце около врата му и се притисна към него. — Добре съм.
Мак поклати глава и зарови лице в косите й:
— Заслужавам да бъда разстрелян.
След като не успя да го успокои с нежни ласки, Рипли прибегна до тактика, която бе по-обичайна за нея.
— Стегни се, Бук! — нареди тя и го отблъсна. — Никой не е пострадал.
— Аз те хипнотизирах и те направих уязвима. — Когато той се отдръпна, Рипли видя, че изражението му не издава страх, а гняв. — Това те нарани — беше очевидно. В един миг ти изчезна.
— Не, не изчезнах. — Заради неговата реакция самата тя не бе имала време да реагира. Сега стомахът й се сви. Нещо бе влязло в нея. Не, не бе точно така. Нещо бе превзело тялото й. — Бях тук — бавно промълви Рипли, докато се опитваше да си обясни преживяното. — Сякаш се намирах под вода. Не чувствах, че се давя или потъвам, а сякаш… се носех. Не беше мъчително. По-скоро след мигновения шок просто следях безучастно какво става. — Смръщи вежди и се замисли. — Но не бих казала, че беше приятно. Не ми харесва друг човек да влиза в тялото ми и да говори чрез мен.
— Как се чувстваш сега?
— Добре. Всъщност чувствам се чудесно. Престани да мериш пулса ми, докторе!
— Нека откача тези неща.
Но когато посегна към електродите, тя хвана ръката му:
— Почакай. Какво постигна с целия експеримент?
— Получих предупреждение — с неохота отвърна Мак. — Да бъда по-предпазлив.
— Не така. Разсъждавай като учен, както когато започнахме. Трябва да бъдеш обективен, нали?
— По дяволите обективността!
— Стига, Мак! Не можем да изхвърлим резултата през прозореца. Кажи ми. Интересувам се. — Когато видя намръщеното му изражение, тя въздъхна. — Вече не става въпрос само за работата ти. Проявявам личен интерес към това, което се случи тук.
Права бе. Затова Мак се постара да възвърне спокойствието си.
— Какво точно си спомняш?
— Мисля, че всичко. За около минута сякаш отново бях на осем години. Стори ми се страхотно.
— Сама започна да изпадаш в регресия. — Мак притисна слепоочията си. „Проясни ума си! — заповяда си той. — Остави емоциите настрана и й дай ясни отговори.“ — Може би играта е изпълнила ролята на внушение. Ако искаш бърз анализ, бих казал, че си се върнала във времето, когато в теб не е имало конфликт. На подсъзнателно ниво си изпитвала нужда да се върнеш до момент, в който нещата са били по-прости и ти си била в мир със себе си. Тогава си се радвала на дарбата си.
— Да. И за момент — на Мисията… на своята посветеност, както би я нарекъл. — Рипли неспокойно разтърси рамене. — Но когато порасне, човек започва да мисли за бремето. За последствията.
Мак докосна бузата й:
— Всичко това те измъчва.
— Нещата не са прости, нали? За мен от десет години не са. — Той остана, загледан в нея, и търпеливо я изчака да продължи. Думите затрептяха на езика й и изведнъж бликнаха като порой: — В сънищата си започнах да виждам какво би могло да се случи, ако прекрача границата. Ако не бъда достатъчно внимателна. Понякога в онези сънища се чувствах доволна. Струваше ми се страхотно да мога да правя каквото искам — когато поискам. Правилата да вървят по дяволите.