— Но вместо да го направиш — тихо каза той, — просто си се отказала от всичко.
— Когато Сам Лоугън изостави Миа, тя бе съкрушена. Не преставах да се питам защо не стори нищо, за да накара негодника да си плати. Да страда така, както тя страдаше. Твърдо реших: ако някой се опита да се отнесе с мен по същия начин, да… — Рипли потръпна. — Представих си го и преди да осъзная, от небето падна мълния. Беше като стрела, насочена надолу. Потопих лодката на Зак — спомни си тя и се усмихна насила. — Никой не пострада, но беше чиста случайност. Можеше да загине, а аз не бях в състояние да го предотвратя. Нямах контрол над гнева си.
Мак сложи ръка на коляното й и го погали:
— На колко години беше?
— Наближавах двадесет. Но това няма значение — продължи разпалено тя. — Знаеш, че няма. „Не причинявай вреда!“ Това е най-важното, а не бях сигурна, че мога да изпълня тази част от обета. Господи, бе слязъл от онази лодка само двадесет минути преди да се случи! Не мислех за него. Не ме беше грижа за никого. Гневът ме бе обсебил изцяло.
— И затова се отказа от дарбата и от приятелката си.
— Трябваше. Двете неща бяха неразделни. Миа за нищо на света не би разбрала и не би приела решението ми. Непрекъснато щеше да ми натяква. Освен това й бях сърдита, защото… — Рипли изтри една сълза и изрече на глас това, което досега не бе признавала дори пред себе си: — Чувствах болката й, сякаш е моя. Физически я усещах. Скръбта, отчаяната й любов към него. Беше непоносимо за мен. Бяхме твърде близки и не можех да дишам.
— Преживяла си го толкова тежко, колкото и тя. Може би дори по-тежко.
— Предполагам. Не съм споделяла с никого. Бих искала да остане между нас.
Мак кимна и топлите му устни докоснаха нейните:
— Рано или късно трябва да поговориш с Миа.
— Предпочитам да бъде по-късно. — Тя отново се намръщи и нервно потърка чело. — Да продължаваме, а? Да се върнем на въпроса за онова, което се случи. Вече имаш графиките и видеозаписа. — Кимна към техниката му. — Не мислех, че ще успееш да ме хипнотизираш. Не преставам да те подценявам. Беше отпускащо, дори приятно. — Отметна косите си назад. — А после…
— После какво? — подкани я той. Не бе нужно да поглежда уредите си, за да разбере, че пулсът и дишането й са учестени.
— Като че ли нещо отчаяно се мъчеше да се промъкне в мен. Дебнеше и чакаше. Господи, звучи драматично! — Въпреки че се засмя на себе си, Рипли неспокойно притисна колене към гърдите си. — Не беше тя, беше нещо… друго.
— То те нарани.
— Не успя, но се опита. После се плъзнах под водата, а тя изплува на повърхността. Не мога да го обясня по друг начин.
— Този е добър.
— Не мисля. Нямах контрол, както когато не можах да предотвратя случилото се с лодката на Зак. Не контролирах и онова, което стана с кълбата тази вечер. Въпреки че тя беше в мен — или поне част от нея, — струваше ми се, че също няма власт. Сякаш силата беше някъде между двете ни и някой се домогваше до нея. — Затрепери и кожата й настръхна. — Не искам да продължавам с експеримента.
— Добре, ще спрем. — Той хвана ръцете й и нежно ги разтри. — Ще прибера всичко.
Рипли кимна, но знаеше, че Мак не я разбира. Не искаше да продължава, но се боеше, че няма да й бъде даден избор.
Усещаше, че нещо се задава и ще я преследва.
Позволи му да я завие, сякаш бе дете. Когато я притегли към себе си в мрака, тя се престори, че спи. Погали косите й и очите й се насълзиха.
Ако бе нормална, обикновена жена, животът й щеше да бъде такъв. Да се чувства спокойна в прегръдката на любимия. Нещо съвсем просто, което би означавало всичко за нея.
Ако не го бе срещнала, щеше да живее, както по-рано. От време на време по някоя кратка авантюра с мъж, който би привлякъл интереса й. Дали отново щеше да започне да използва дарбата си — не можеше да бъде сигурна. Но сърцето й щеше да принадлежи на самата нея.
След като бе отдала сърцето си, рискуваше не само себе си, а и онзи, в чиито ръце бе то. Как би могла?
Уморена от тревогите, тя вдъхна от аромата му и се унесе.
Отново бушуваше студена буря. Вълните се разбиваха с яростен грохот. Проблесна светкавица и небето сякаш се пропука. През пролуките бликна черен дъжд, чиито струи се замятаха и запреплитаха като заскрежени жици от силния вятър. Бурята бе дива, подвластна само на нея.