Чувстваше тялото си изпълнено със свръхестествена сила, огромна енергия, каквато дори не бе вярвала, че е възможно да съществува. Благодарение на тази сила щеше да постите своето отмъщение.
Не. Справедливост. Да търсиш възмездие за злото не бе отмъщение. Да го изискаш. Да го осъществиш с ясно съзнание.
Но съзнанието й не бе ясно. Беше заслепена от жаждата си и знаеше това. Проклинаше се.
Погледна мъжа, който пълзеше в краката й. Какво бе силата, ако не можеше да бъде използвана за постигане на правда, за да спре злото и да накаже злодея?
— Ако направиш това, всичко ще свърши с насилие. Ще ни обречеш на безнадеждност. — Скърбящи те й сестри стояха в кръга, а тя бе извън него.
— Имам право!
— Никой няма. Ако го сториш, изтръгваш сърцето на дарбата. Отричаш се от същността си.
Вече бе загубена:
— Не мога да го спра.
— Можеш. Само ти можеш. Ела при нас. Той ще те унищожи.
Сведе поглед надолу и видя как лицето на мъжа се промени. Чертите му се преобразиха и ужасът стори място на злоба и ненаситен глад.
— Не, това е неговият край. — Вдигна ръка и от пръстите й изскочи светкавица, която се превърна в сребърен меч. — Със силата си в този час живота ти отнемам аз. Правда да се възцари, с кръв за невинна кръв плати. На яростта си воля давам и пътя си предначертавам. От днес нататък на света ще вкусвам на властта плода. — Стовари меча си с едно рязко движение. Усмихна се, когато острието разряза плътта. И той изчезна.
В нощта отекнаха писъци, земята затрепери. През бурята към нея тичаше любимият й.
— Стой далеч! — извика тя. — Не се приближавай!
Но той продължи отчаяно да се стреми към нея. От върха на меча й изригна светкавица и прониза сърцето му.
— Рипли! Хайде, скъпа, събуди се. Имаш кошмари.
Тя ридаеше и мъчителната и скръб го разтревожи повече, отколкото треперещото й тяло.
— Не можах да спра. Аз го убих. Не успях да го накарам да спре…
— Всичко свърши. — Мак посегна към нощната лампа, но не намери ключа. Не можа да стори друго, освен да я притисне и да я залюлее в прегръдката си. — Всичко свърши. Добре си. Събуди се. — Целуна влажните й бузи и челото.
Ръцете й го притиснаха като стоманена хватка.
— Мак.
— Да. Тук съм. Сънува кошмар. Искаш ли да запаля лампата, да ти донеса вода?
— Не, само… нека останем така за минута.
— Разбира се.
„Не беше просто кошмарен сън — помисли си тя, докато се притискаше към него, — а видение, съчетаващо случилото се в миналото и това, което би могло да се случи в бъдеще.“ Беше познала лицето — лицата — на мъжа на брега. Беше виждала едното от тях и в други сънища — лицето на онзи, който бе умрял преди векове, прокълнат от сестрата, наречена Земя. Другото бе зърнала за пръв път в гората до жълтата къща. То бе на мъжа, опрял нож до гърлото на Нел. А третото бе видяла в кафенето, полускрито зад вестник над купичка супа.
Трите части на едно цяло? Три стъпки в една съдба. Господи! Откъде би могла да го знае?
Беше ги убила. Накрая бе видяла себе си в бурята, с меч в ръка. Беше извършила убийство, защото притежаваше силата да го стори и не бе в състояние да потисне гнева.
Цената бе ужасно скъпа.
Мъжът, който се бе втурнал към нея през бурята, бе Мак. Него бе покосила, защото не можеше да контролира това, което бе вътре в нея.
— Няма да позволя да се случи — прошепна тя. — Няма!
— Разкажи ми какво сънува. Ще ти олекне.
— Не. Но ето това ще помогне. — Вдигна лице и сля устните си с неговите. — Докосвай ме. Господи! Искам да се любим. Чувствам нужда да бъда с теб. — От очите й потекоха сълзи, докато плъзгаше ръце по тялото му. — Не мога без теб.
Копнееше да получи и да даде. Може би за последен път. Всичко, за което мечтаеше, всичко, което би могла да има, щеше да бъде събрано в този съвършен любовен акт.
Въпреки тъмнината, виждаше ясно всяка черта на лицето му и тя се запечатваше в съзнанието й. Как бе могла да се влюби така силно, така отчаяно? Никога не бе вярвала, че е способна на това, никога не го бе желала. А сега то я изгаряше отвътре. Връзката с него бе начало и край за нея и нямаше думи да му го каже. Не й бяха нужни.
Този път ги завладя безкрайна нежност, непозната и за двамата досега. Мак шепнеше името й. Беше готов да й даде всичко — сърцето, ума и тялото си. Искаше да я стопли с ръцете и устните си и винаги да я закриля.
Двамата се издигнаха и снишиха. Въздишките им се сляха и настъпи тържество на любовта, от което вкусиха на малки глътки: нежна ласка, сливане на устни тих копнеж, който раздвижи душите. Единението бе съвършено. Обгърна ги безкрайна топлина и се понесоха заедно в мрака, със сърца, биещи като едно — към разцъфването на насладата.