Трябваше неколкократно да подканя Алам, преди да се съгласи. Той извади изпод дрехата си два шнура със закрепени на тях две бели книжни пликчета. На едното беше изрисувано като от детска ръка едно слънце, а на другото — полумесец. Отворих ги. И какво съдържаха? За мое удивление — две рисунки по поеми от някакво английско списание! На «мохамеданския» талисман се виждаше изображението на Божията майка с Младенеца. Парсиският талисман представляваше цялостна картина, Christmas, (Рождество Христово) към страницата на една коледна поема. Тези картини произхождаха несъмнено от родината на английския моряк, който или на шега, или от користолюбие ги бе представил като магическа закрила.
— Не е измама, нали, ефенди? — осведоми се парси.
— Такава си е и все пак съдържанието на този непознат шрифт е талисман на живота и смъртта. Тук не става дума за никакъв Нур еш Шемс и никакъв Нур ел Хилал, слънчева или полумесечна светлина, а за истинската Нур ес Сема, Небесната светлина, която някога е засияла над Витлеем и озарява и до ден-днешен целия свят. Ето, вземи картините и ги огледай внимателно! Аз ще ти ги обясня и ще ти говоря за тази Нур ес Сема, Небесната светлина. Утре бездруго ще празнуваме Коледа, деня, в който тя е изгряла.
И сега най-сетне започнах да разговарям с Алам за моята вяра, часове наред, докато продължавахме да яздим напред. Той ме слушаше съсредоточено и ме прекъсваше със стотици въпроси, които доказваха, че думите ми пускат корени в неговото сърце.
Настана вечер и трябваше да бивакуваме. Небето беше обсеяно със звезди и в душите на моите двама слушатели също бяха изгрели звезди, истински небесни светлини. Ние говорихме до полунощ. Когато после си легнах, парси каза:
— Ефенди, твоята вяра изглежда изпълнена с любов, така проста и все пак толкова чудна! Да-а, който я носи в сърцето си, не се нуждае от амулет и талисман, защото Извечната доброта и любов винаги бдят над него. Аз съм бил измамен, ала въпреки това ще съхранявам тези листа до края на живота си, защото, почти вярвам, те ме отведоха чрез теб до истинската Нур ес Сема, истинската Небесна светлина.
Халеф не каза нищо, само ми стисна безмълвно ръката и аз го разбрах много добре. После заспахме. На утрото продължихме. И скоро след това от равнината се издигна скалата Вахсия. В подножието й бяха разположени шатрите на анеизехите, а около тях пасяха стадата им, наполовина събрани с грабеж.
Вахсия [4] не беше същинска планина, а само една скала, но долу тя имаше измерение сигурно четвърт час път и височина поне петдесет метра. Със столетията по нея се бяха развили храсти й дори дървета, които сега зеленееха. Между тях се виеше винтообразно нагоре от площадка на площадка околовръст хълма една пътека. Горе, под билото, се откриваше някаква пещера, пред която растеше иглолистно дърво — от какъв вид, отдолу не можеше да се различи. Там, където пътеката излизаше на равнината, се издигаше малка колиба, в която живееше споменатата вдовица с двете момчета. Тя се изхранваше от даровете на поклонниците, които идваха при отшелника.
Бяхме заговорени от няколко бедуини, които грубо ни запитаха за нашето желание. Аз поисках да бъда отведен при шейха и те го сториха. Той седеше в шатрата си, отвърна едва-едва на поздрава и не ни предложи и да седнем. Аз обаче се наместих до него, дадох знак на Халеф и Алам също да седнат и запитах:
— Имаш ли при себе си мъж, който се казва Викрама?
— Какво искате да знаете за него? — отвърна с въпрос анеизехът.
— Искаме да платим откупа.
— Това е късмет за него, защото утре беше последният му ден. Давайте го!
— Викрам тук ли е?
— Да. Давайте го!
— И ние ще отговорим така кратко като теб: Доведи го!
— Първо парата и сетне мъжа!
— Първо мъжа и сетне парата! Никой не плаща, без предварително да е видял какво купува.
— Аз не съм търговец, а шейх на анеизехите. Кой обаче си ти и как е името ти?
— Наричат ме Кара бен Немзи и съм…
Той скочи отривисто и ме прекъсна:
— Кара бен Немзи? Ти си оня гяур, който спечели за хаддедихните сражението в Долината на стъпалата?
— Да.
— Тогава Аллах да те прокълне хиляда пъти! Ние бяхме съюзени с абухаммедите и пристигнахме твърде късно, за да ги спасим. Сега ти ще има да се каеш за това. Вие сте пленени и няма да се изплъзнете!
С тези думи той изскочи от шатрата. Това бе обрат, който не бях очаквал. Съвсем го бяха прихванали бесовете, а аз нищо не бях му сторил! Вън се разнесе гласът му. Свикваше хората си. Халеф попита смело: