— Само аз съм — избъбра той, треперейки.
— Стани и ела с мен! Ако мируваш, нищо няма да ти се случи.
Той се подчини. Аз го държах здраво и го отведох при спътниците си, където бе вързан със собствения му пояс. Парси и неговият слуга трябваше да го пазят, а аз тръгнах с Халеф да докараме пет коня. Това също бе сторено за кратко време. Ние ги оседлахме, сложихме им юздите, после запушихме устата на коняра така, че да не може да се развика веднага след отдалечаването ни, възседнахме и препуснахме толкова бързо, колкото позволяваше тъмнината.
На първо време никой не обелваше нито дума, ала когато се отдалечихме достатъчно, Халеф възкликна облекчено:
— Хвала и слава на Аллах, който ни спаси! Сихди, ние бяхме обречени на смърт, защото воините на абухаммед щяха веднага след връщането си да ни убият.
— Не, не съществуваше никаква опасност — заяви по странен начин парси.
— Не? — попита дребният хаджи напълно объркан.
— Не, защото у мен са двата ми талисмана. Вярно, Тилсим еш Шемс, на Слънцето, тоя път не предпази, но затова пък другият, Тилсим ел Хилал, на Полумесеца, толкова по-добре изпълни дълга си. Аз стоя в Нур еш Шемс и в Нур нел Хилал, в светлината и закрилата на Слънцето и светлината и покровителството на Полумесеца. На мен значи нищо не може да се случи, а и също на вас, защото вие се намирате при мен.
— Но ако не беше моят ефенди, за нас нямаше да има никакво спасение — възрази ревностно Халеф. — И мислиш ли, че той ще се остави да го командва твоето слънце или полумесеца ти? Той е християнин и живее в една друга светлина, различна от твоята. Тя стана също и моя, слава на Аллах и Пророка за това!
Значи хаджията благодареше на Пророка, задето беше станал християнин! Но за тая работа човек не биваше да се сърди на храбрия дребосък.
3. Нур ес Сема
Анеизехите са едно от най-древните арабски номадски племена. Говори се, че били потомци на голямото племе ребия, живяло още преди Мохамед в Южна Недж [2].
Няколко клона останали в Северна Недж, други живеят в Хеджас или пасат стадата си в близост на Джебел Шаммар. Последните често извършват грабежи и набезите им за плячка понякога достигат далеч навътре в Месопотамия. В техните ръце беше паднал Викрама, бащата на нашия парси Алам. Аз бях убеден, че на сина няма да се удаде да освободи баща си дори и да притежаваше целия откуп. Алам изобщо не беше мъжът, способен да се наложи по такъв начин на тези бедуини, че да постигне целта си.
За някакъв отшелник от Вахсийската скала досега не бях чувал нищо. Тази самотна скала се намира южно от планините Синджар. В селищата на тази област има и християни. Дали не беше той някой християнски постник? Едва ли бе възможно, защото един такъв, на това отгоре за толкова късо време, не би могъл да стане все пак толкова прочут сред мохамеданското население чак долу до Багдад. И тъй като дори над анеизехите, които са си мюсюлмани, упражнявал една такава власт, то сигурно беше мюсюлманин, вероятно един от онези благочестиви каещи се грешници, които в Северна Африка са наричани марабути…
От срещата ни с абухаммедите бяха минали няколко дена. Ние се намирахме на територията на Мосул, вярно, в степта, местонахождението на бедуините, където властта на мюсюлманския мютесариф едва-едва проникваше. Днес приближавахме пасищата на тези, които исках да посетя.
Още по обяд степта беше като окосена — признак, че хаддедихните съвсем наскоро са били тук и са се, както показваха следите, изтеглили бавно на север. После, малко след пладне, забелязахме първите двама ездачи, които разхождаха конете си на северния хоризонт. Те ни забелязаха и препуснаха към нас.
Да, това бяха хаддедихни, най-добрите ездачи, както се виждаше още отдалеч. Те летяха в кариер насреща ни с насочени за бой копия и спряха конете си толкова близо до нас, че наконечниците на копията им почти докосваха гърдите ми. Това е много опасно, рисковано, но човек дори не бива да мигне, ако не иска да го сметнат за страхливец.
Бяха двама воини, с които бях прекарал някоя и друга вечер край лагерния огън. Каква изненада, когато познаха мен и Халеф! Те скочиха незабавно от конете, сграбчиха ръцете ми и ме разцелуваха, което при ярко изразената гордост на тези хора бе доказателство колко дълбоко са ме приели в сърцата си. После яхнаха отново конете и се понесоха като вятър да съобщят за нас.
— Сихди — попита парси, — ще останеш ли дълго при тези хора?
— Няколко седмици.
— Мислех, че искаш да ме придружиш до анеизехите, понеже смяташ, че сам не мога да освободя баща си?