Гилбърт Честъртън
Небесната стрела
Струва ни се, най-малко сто детективски разказа започват с разкритието, че е убит някакъв американски милионер — събитие, което, кой знае защо, се представя като бедствие. Щастлив съм да заявя, че и настоящият разказ непременно ще започне с убит милионер, всъщност в известен смисъл с трима убити милионери, което някои може да сметнат за embarrass de richesse1. Но главно поради това съвпадение или последователност целият случай излиза извън рамките на обикновените углавни престъпления и придобива изключителен характер.
Навред се говореше, че и тримата са станали жертва на някакво отмъщение или проклятие във връзка с притежаването на една реликва, много ценна от финансова и историческа гледна точка — нещо като бокал, инкрустиран със скъпоценни камъни и наричан просто Коптската чаша. Произходът й беше неясен, но се предполагаше, че се е употребявала в религиозни обреди, и някои приписваха съдбата, сполетяла нейните притежатели, на фанатизма на някой християнин от Изтока, потресен, че чашата минава през такива кощунствени ръце. Но тайнственият убиец, независимо дали беше или не такъв фанатик, представляваше вече фигура, събудила зловещо и сензационно любопитство в света на журналистиката и сплетните. На това безименно същество се прикачваше име и дори прякор. Но тук ни интересува само историята на третата жертва, защото именно в разследването на нейния случай има възможност да се прояви някой си отец Браун, предмет на тези бележки.
Когато отец Браун слезе от трансатлантическия пътнически параход на американска земя, подобно на много други англичани се убеди, че е много по-важна персона, отколкото е предполагал. Ниската му фигура, късогледата и невзрачна физиономия, доста протритите му черни свещенически одежди биха могли да минат през всякаква тълпа в родината му, без да направят някакво особено впечатление, освен може би, че са изключително банални. Но Америка има дарбата да прави човека прочут, а участието му в разкриването на едно-две интересни престъпления и продължителната му дружба с Фламбо, бивш престъпник и детектив, му бяха спечелили в тази страна слава, която в Англия едва ли беше нещо повече от мълва. Кръглото му лице изразяваше смут и смайване, когато се видя заобиколен на кея от група журналисти, подобни на шайка разбойници, обсипващи го с въпроси, на които се смяташе за най-малко компетентен да отговори, като например за детайлите на женския тоалет и статистическите данни за престъпността в страната, на които едва що бе имал възможност да хвърли око. Може би контрастът с обграждащата го плътна черна човешка стена открояваше още по-рязко един друг силует, застанал по-настрана, който също се чернееше сред ослепително бялата дневна светлина на това сияйно място и това хубаво време, но съвсем сам. Когато журналистите свършиха, този висок човек с жълтеникаво лице и големи очила го спря с жест и каза:
— Извинете, но може би търсите капитан Уейн.
Отец Браун също би трябвало да бъде извинен, на което той лично беше искрено склонен. Защото никога досега не бе виждал Америка и най-вече никога досега не бе виждал такива очила с рамки от черупка на костенурка, тъй като по това време модата им още не беше се разпространила в Англия. Отначало имаше впечатление, че гледа някакво морско чудовище с огромни очи и нещо като водолазен шлем. Иначе човекът си беше изрядно облечен и на простодушния Браун се струваше, че очилата обезобразяват до уродливост един елегантен джентълмен. Сякаш някой денди се бе украсил с дървен крак, за да придаде допълнителен щрих на своята елегантност. Въпросът също го смути. Наистина един американски авиатор на име Уейн, приятел на някакви негови приятели във Франция, фигурираше в дългия списък от хора, с които се надяваше да се срещне при посещението си в Америка, ала никак не бе очаквал да чуе толкова скоро за него.
— Моля да ме извините — произнесе той колебливо, — да не би вие да сте капитан Уейн? Вие… вие познавате ли го?
— Хм, зная само едно: че не съм капитан Уейн — отговори очилатият със студено лице. — Това ми стана напълно ясно, когато видях, че той ви чака ей там в колата. Но другият въпрос е малко по-труден. Смятам, че познавам Уейн, а също и чичо му, и стария Мъртън. Аз познавам стария Мъртън, но старият Мъртън не ме познава. А си въобразява, че ме познава, а аз не го познавам; аз пък си въобразявам, че го познавам, а той — не. Разбирате ли?
Отец Браун не разбираше напълно. Той погледна, премигвайки, лъсналото море и високите здания на града, а после — и очилатия. Не само скритите очи на непознатия създаваха впечатление за нещо непроницаемо. В жълтеникавото му лице имаше нещо почти азиатско, дори китайско, а речта му като че ли представляваше разпределена на пластове ирония. Такъв тип можеше да се намери тук-там сред това сърдечно и общително население; това беше загадъчният американец.