Този индивид никога не помръдваше да поздрави когото и да било, ала като го видя във външното помещение, Питър Уейн зададе плахо първия си въпрос:
— Има ли някой при шефа?
— Не се безпокой, Питър — изкикоти се чичо му. — Уилтън секретарят е при него и смятам, че това е достатъчно. Предполагам, че Уилтън не мигва, за да бди над, Мъртън. Този човек струва повече от двайсет телохранители. И на всичко отгоре действува бързо и тихо като индианец.
— Е, трябва да имаш право — засмя се племенникът му. — Спомням си индианските хитрости, на които ме учеше, когато бях малък и обичах да чета разкази за червенокожите. Но в тези разкази червенокожите като че ли винаги биваха побеждавани.
— А в действителност не беше така — промърмори навъсено старият изтребител на индианци.
— Нима? — възкликна иронично мистър Блейк. — Аз пък мислех, че те са били почти безсилни пред нашето огнестрелно оръжие.
— Виждал съм индианец да противостои на сто пушки само с малък нож за скалпиране и при това уби един бял, който стоеше до мен на кулата на форта — каза Крейк.
— Как е съумял да го стори? — запита другият.
— Запрати ножа — отвърна Крейк, — запрати го светкавично, преди някой да успее да даде изстрел. Не зная къде е научил този фокус.
— Хм, дано ти да не си го научил — засмя се племенникът му.
— Струва ми се — произнесе отец Браун замислено, — че в тази история се крие поука.
Докато разговаряха, мистър Уилтън, секретарят, излезе от вътрешната стая и зачака. Той беше блед, русокос мъж с квадратна брадичка и пронизителни очи, с които гледаше като пес; човек би го помислил за едноокия Цербер.
Уилтън съобщи само: „Мистър Мъртън може да ви приеме след десетина минути“, но това послужи като знак за разтуряне на бъбрещата група. Старият Крейк каза, че трябва да си върви; с него излязоха племенникът и юридическият му съветник, оставяйки за малко отец Браун сам със секретаря, защото чернокожият великан в другия край на стаята едва ли можеше да се смята за човек, а камо ли за жив — така неподвижно седеше, обърнал им широкия си гръб и вторачен към вътрешната стая.
— Според мен мерките тук са добре обмислени — каза секретарят. — Сигурно сте чули историята с този Даниел Дум и защо е опасно да оставяме шефа сам.
— Но дали в момента е сам? — забеляза отец Браун.
Секретарят го изгледа сериозно със сивите си очи.
— За петнайсет минути — отговори той. — По петнайсет минути на двайсет и четири часа. Това е единственото му действително усамотение и настоява за него по една много специална причина.
— А каква е тази причина? — полюбопитствува посетителят.
Уилтън секретарят продължаваше да гледа вторачено, но устата му, която досега изразяваше само сериозност, изведнъж стана сурова.
— Коптската чаша — каза той. — Може би сте забравили за Коптската чаша, но мистър Мъртън не е забравил нито нея, нито нищо друго. Никому от нас няма доверие, що се отнася до Коптската чаша. Заключил я е кой знае как някъде в онази стая, тъй че само той може да я намери, и я вади, когато няма никого при него. Затова рискуваме да го оставяме сам тоя четвърт час; тогава й се кланя като на божество; предполагам, че тя е единственият му бог. Не че има някаква реална опасност, защото след като съм направил това място истински капан, мисля, че и самият дявол не може да се промъкне… или най-малкото да се измъкне. Ако този сатанински Даниел Дум ни посети, заклевам се, че ще остане за вечеря и дори малко повече. Петнайсет минути аз стоя тук като на живи въглени и чуя ли изстрел или шум от боричкане, мигновено ще натисна това копче и по инсталацията, вградена в градинската стена, ще протече електрически ток, тъй че да я прекосиш или прескочиш означава смърт. Разбира се, невъзможно е да се стреля, защото трябва първо да се мине оттук, а единственият прозорец, пред който седи Мъртън, е на върха на кула, чиито стени са гладки като огледало. Но така или иначе, естествено всички тук сме въоръжени и дори Дум да се промъкне в другата стая, ще бъде мъртъв, преди да успее да се измъкне.
Отец Браун премигваше, загледан в килима с кафяви шарки. После каза внезапно, сякаш се стресна:
— Ще извинявате за откровеността, но тъкмо ми хрумна нещо. То засяга вас.
— Така ли? — рече Уилтън. — Ас какво ме засяга?
— Струва ми се, че мислите едностранчиво — отвърна отец Браун, — и ще прощавате, но според мен мислите повече как да уловите Даниел Дум, отколкото как да защитите Брендър Мъртън.