Уилтън се сепна малко и продължи да гледа вторачено своя събеседник; после на суровата му уста много бавно се изписа някаква странна усмивка.
— Как познахте… какво ви кара да мислите така? — запита той.
— Вие казахте, че ако чуете изстрел, сте способен моментално да убиете с електрически ток бягащия враг — забеляза свещеникът. — Навярно имате пред вид, че изстрелът може да бъде смъртоносен за вашия работодател, преди електрическият удар да се окаже смъртоносен за неговия враг. Далеч съм от мисълта, че няма да предпазите мистър Мъртън, ако това ви е възможно, но ми се струва, че тази ваша мисъл стои по-назад. Мерките са наистина добре обмислени, както казвате, и, изглежда, вие сте ги обмислили. Но ми се струва, че целят по-скоро да хванат убиец, отколкото да спасят някого.
— Отче Браун — произнесе секретарят, който бе възвърнал спокойния си тон, — много сте проницателен, но има и нещо друго освен проницателност. Вие ми се струвате човек, комуто с готовност бих казал истината и навярно така или иначе ще я чуете, защото в известен смисъл тя е станала повод за шеги по мой адрес. Всички разправят, че съм бил маниак, като искам да пипна този голям мошеник, и може би е така. Но ще ви доверя нещо, което никой не знае. Пълното ми име е Джон Уилтън Хордър. — Отец Браун кимна, сякаш всичко му беше напълно ясно, но събеседникът му продължи:
— Човекът, който се нарича Дум, уби баща ми и чичо ми и разори моята майка. Когато Мъртън потърси секретар, аз заех тази длъжност, защото смятах, че там където е чашата, рано или късно може да бъде и престъпникът. Но не знаех кой е престъпникът и ми оставаше само да го чакам, затова реших да служа вярно на Мъртън.
— Разбирам — каза отец Браун кротко — и не е ли впрочем време да му обърнем внимание?
— О, разбира се — отвърна Уилтън, пак като че ли изтръгнат от размишленията си, тъй че свещеникът помисли, че за момент го е обзела наново манията му за отмъщение. — Моля, заповядайте.
Отец Браун влезе направо във вътрешната стая. Но не последваха приветствия, а само гробна тишина и след малко свещеникът се показа пак на вратата.
В същия миг мълчаливият телохранител, седнал до вратата, изведнъж се раздвижи, сякаш някакъв огромен мебел бе оживял. Като че ли нещо в самото държане на свещеника му послужи за сигнал, защото главата му беше осветена от вътрешния прозорец, а лицето му оставаше в сянка.
— Ще трябва да натиснете онова копче — каза той почти с въздишка.
Уилтън сякаш внезапно се откъсна от трескавите си мисли и скочи, загубил за миг гласа си.
— Но нямаше изстрел! — извика той.
— Хм — промърмори отец Браун, — зависи какво разбирате под изстрел.
Уилтън се втурна напред, и тримата нахълтаха едновременно във вътрешната стая. Тя беше сравнително малка и мебелирана просто, но изискано. Срещу тях един страничен прозорец, който гледаше към градината и гористата равнина, зееше отворен. Точно до прозореца се виждаха кресло и масичка, сякаш затворникът тук бе искал през краткото усамотение, което можеше да си позволи, да има колкото се може повече въздух и светлина.
На масичката под прозореца стоеше Коптската чаша; притежателят й вероятно я е разглеждал по на светло. А и заслужаваше да се гледа, защото бялата, ярка дневна светлина превръщаше скъпоценните й камъни в разноцветни пламъци, тъй че приличаше на Свещения граал9. Заслужаваше да се гледа, само че Брендър Мъртън не гледаше нея. Защото главата му беше отметната назад на гърба на креслото, бялата му грива — провиснала към пода, островърхата прошарена брада — вирната към тавана, а от гърлото му стърчеше дълга, боядисана в кафяво стрела с червени пера от другия край.
— Безшумен изстрел — промълви отец Браун. — Тъкмо си мислех за новоизобретените приспособления за заглушители на огнестрелни оръжия. Но това е много старо изобретение и не по-малко безшумно.
А след малко добави:
— Боя се, че е мъртъв. Какво ще направите сега?
Бледият секретар се надигна с внезапна решителност.
— Ще натисна копчето, разбира се — отговори той, — и ако това не види сметката на Даниел Дум, ще го гоня по целия свят, докато го намеря.
— Гледайте да не видите сметката на някой от приятелите ви — забеляза отец Браун. — Те едва ли са далеч; я най-добре да ги повикаме.
— Всички те знаят за стената — отвърна Уилтън. — Никой от тях не би се опитвал да я прескача, освен ако някой… не бърза много.
Отец Браун се приближи до прозореца, през който очевидно бе влязла стрелата, и погледна навън. Градината с плоските лехи лежеше далеч долу като изящно оцветена карта на света. Цялото пространство изглеждаше така обширно и празно, кулата — забита толкова високо в небето, че докато я гледаше, си спомни един особен израз.
9
Свещен граал — според легендата — чаша, от която пили Христос и апостолите на Тайната вечеря, а впоследствие в нея била събрана кръв от раните на разпнатия Исус. — Б.пр.