— Кловикс, изпълни ли нарежданията ми? — попитах, дърпайки настрана слугата, преди да е направил нещо необмислено.
Кловикс не ми обърна внимание и пристъпи към Миджима.
— Командирът ти зададе въпрос — обади се Жълт заек, а в гласа й се долавяше спартанска нетърпимост.
— К-командирът… — повтори той, заеквайки, сетне бавно отстъпи. — Командире — този път на лицето му се изписа покорство. Когато продължи, произнасяше всяка дума като ученик, който внимава да не сбърка нещо на изпит. — Нямах възможност да огледам целия склад. Но след първоначалния преглед мога да ви докладвам, че положението ни е доста тежко. Изгубили сме всичкото снаряжение, кранове, влекачи, земекопните машини на динамиците. Лунните шейни изглежда са скъсали веригите си по време на полета, защото се носят на известно разстояние зад нас. Проверих и уранологичните запаси. Останали са ни само десетина унции, огнезлато. Не съм много сведущ в научните въпроси, но това не е ли твърде малко, за да ни върне у дома?
— Не, Кловикс — отвърнах. — Но не е и достатъчно.
Той склони глава и продължи с напевния си доклад:
— Разполагаме с изобилие от храна, командире, най-вече жито, сушени плодове и зеленчуци. Но за пиене имаме само зехтин и неразредено вино.
Думите му пробудиха жаждата ми и заплахата за мъчителна и неизбежна кончина. Внезапно пред погледа ми се мярна Танатос, богът, който докосва живота на всеки човек. Той разтвори тъмната си роба и изпод нея излетяха двеста призрака. Всеки мъж и жена, издъхнали на моя кораб, ме призоваваха да отмъстя за смъртта им.
Отворих очи и втренчих обагрен от гнева на Арес поглед в мъжете, виновни за това положение: Михрадарий, Миджима и Фан. Никой от тях изглежда не забелязваше реакцията ми. Михрадарий беше твърде зает да разменя гневни погледи с Рамоночон, вниманието на Миджима бе погълнато от Кловикс, а Фан все още изучаваше Арес, без да подозира колко е близо до бога на тази планета.
— Жълт заек — прошепнах на ксерокски, — подай ми вакуумета.
— Не, командире — отвърна тя и когато я погледнах, от очите й ме гледаше Атина. Моята богиня покровителка се пресегна и ме докосна право в сърцето. Духовете на мъртвите се прибраха обратно и призивите им за мъст постепенно утихнаха. Арес размени няколко думи със сестра си, но тя му показа щита, който носеше, и той също си тръгна, като остави кървяща болка в сърцето ми.
— Защо ме спря? — попитах Жълт заек.
— Защото мислиш твърде много — отвърна тя и аз осъзнах, че в думите й няма и капчица подигравка.
— Какво искаш да кажеш?
— От тези, които премислят всичко, не стават добри войници. Когато отнемат живот, умовете им се преизпълват със състрадание. Сърцата им надничат право в хтоничното царство. Черна жлъч обагря настроението им. Или се привързват прекалено много към убийството, или го намразват. Но което и да е от двете, вече не са способни да изпълняват дълга си.
— И какво прави спартанците различни? — зададох аз въпроса, на който баща ми неизменно бе отвръщал с презрително мълчание.
— Нашите души са преизпълнени с мисли за война, а не за смърт. Ние убиваме или умираме, за да победим, и това е едничкото ни предназначение. Но ти си командирът тук. Ако смяташ, че предателят и шпионите трябва да умрат за делото на Симахията, аз ще ги убия и след като изпълня дълга си, никога повече няма да помисля за тях. Ето как действа умът на спартанеца.
— Жълт заек, благодаря ти — рекох и когато отново погледнах към тримата, вече Атина владееше мислите ми. Михрадарий щеше да умре, независимо дали ние ще се върнем на Земята или не, но не виждах смисъл сега да издавам тази заповед. Миджима и Фан бяха опасни, но и двамата бяха изпълнили дълга си към своята империя. По-справедливо би било да загинат в битка, отколкото да бъдат екзекутирани. Вярно, да оставя японеца жив означаваше да подхвана опасна игра, но аз знаех, че ако наредя смъртта му сега, ще изгубя много от хората си, а ми трябваха всичките. Щях да успокоя неотмъстените призраци на умрелите с жертвоприношения веднага щом мога.
— Никакви убийства повече — рекох на Жълт заек и тя го прие като заповед.
Рамоночон седеше на няколко крачки от нас и ме гледаше настойчиво. Не говореше ксерокски, но по въпроса, който ми зададе, разбрах, че знае какво се е случило с мен.
— Значи реши, че ние ще живеем?
— Да — отвърнах и едва тогава осъзнах, че наистина съм го решил.