Разсмях се, спомняйки си пиесата на Еврип и неговото премеждие с експлозивите. Старче, рекох си, дано те приемат в хора на Хадес и нека там изпълниш най-великите си роли пред господаря и господарката на подземното царство.
Въздъхнах, умът ми се проясни и аз се върнах към научните си занимания.
— Огнезлатото е само метал, захранен с толкова огън, колкото може да издържи — обясних на Фан.
— В това няма никакъв смисъл — възрази той и завъртя късчето, наблюдавайки как въздухът около него се прояснява.
Отново направих опит да прибягна до Атомната теория.
— Металът е земя, смесена с огън.
— Металът е метал, огънят огън, земята земя — запъна се той.
— Ето че пак се върнахме в началото на спора.
Фан завъртя леко глава и се замисли.
— Добре де — рече той. — Какво е практическото предназначение на това огнезлато?
— Да прогонва земните примеси от околния въздух и по такъв начин да го разрежда.
— И?
— Колкото по-рядък е въздухът, толкова по-бързо се движат в него предметите.
— Предметите се движат така, както ги направлява чи.
Погледнах Рамоночон за помощ, но той само сви рамене. Въздъхнах и се отказах от спора. Имах по-важни неща, за които да мисля.
През следващите няколко часа събрахме всичкото огнезлато, което за наша изненада надхвърли двеста унции.
— Рамоночоне — рекох, — това ще стигне ли да ни прибере у дома?
Той седна с разръфан папирусен лист и парче въглен, което бе измъкнал от лабораторията, и се зае да пише. Спря след половин час и погледна намръщено изчисленията си.
— Не разполагаме с инструменти, за да подобрим динамичните характеристики на кораба, така че ще останат такива, каквито са. Но можем да изработим нови баластни сфери и да инсталираме примитивно управление на новите витла. Ако го направим, ще стигнем Хермес след сто четирийсет и седем години.
— Сто четирийсет и седем години?
Той кимна.
— И това е само полетното време. Не съм взел предвид маневрирането на кораба между епициклите, да не говорим за прелитането край слънцето без опитен навигатор. Освен това ще трябва да се освободим от мрежата. Невъзможно е да се върнем обратно, теглейки слънчевия фрагмент.
— Трябва да намерим друг начин — заявих.
— Мислих — отвърна Рамоночон. — Но нищо не може да се направи.
— Нищо? — попита Жълт заек.
— Бихме могли да чакаме пристигането на „Копието на Арес“ — продължи Рамоночон. — След два месеца ще потеглят към тази планета.
Поклатих глава.
— След като Клеон им отмъкна витлата, няма да са готови поне още осемнайсет месеца. Предполагаемата продължителност на полета им е шест месеца. Не можем да извличаме вода толкова дълго време, нито ще ни стигнат таблетките на Фан.
Отново потънахме в мълчание. Докато седяхме, всеки с мислите си и с боговете, с които общуваше, Арес постепенно се спусна зад хоризонта на кораба, теглейки фрагмента след себе си. Небето потъмня и за кратко дори видяхме звезди. Бяхме по-близо до Сферата на неподвижните звезди, от който и да било друг човек досега, а всичко, което искахме, бе да се върнем на Земята.
— Ех, да беше сега Езон с нас — въздъхнах, спомнил си романтичното влечение на моя другар към звездите. — Без него съм само половин командир.
— Простете — обади се Фан. — Да не би някой от вас да спи?
— Езон е в… — спрях и се обърнах към Рамоночон. — Как е хънанската дума за кома?
Той се почеса по главата.
— Не знам.
— Езон е потънал в сън, от който не може да се събуди — обясних на Фан.
— Ах, да, мъжът, когото Миджима не успя да убие — кимна Фан. Той се почеса по брадата и повдигна една вежда. — Защо не се пробужда?
— Ранен е.
— Раните му заздравяха ли?
— Да.
Ноктите на Фан затанцуваха по бузата.
— Равномерно ли диша? Спокоен ли е пулсът му?
— Да.
— В такъв случай го събудете.
— Не знаем как! — отвърнах.
Поднебесният разпери невярващо ръце.
— Това е абсурдно. Отведете ме при този човек. Аз ще го събудя.