„Лисандер“ тъкмо се бе присъединил към върволицата от морски кораби, навлизащи в пристанището, когато една дълга четиристотин стъпки сребриста стрела с корпус, нашарен от големи и малки оръдия, се отдели плавно от най-горната платформа на небесния пристан, издигна се във въздуха и се понесе на запад — летяща крепост, пратена към Атлантея, за да разчисти небето от бойните хвърчила. Без съмнение на борда на този кораб имаше и новаци, които виждаха за първи път Атина от високо и щяха да останат изумени от реда, който се наблюдаваше под привидния хаос. Беше изминал четвърт век от деня, когато аз самият бях дарен с подобно видение — единение и хаос, красиви като показваща се от водата Афродита. По онова време бях все още студент в Академията и моята паралелка по уранология трябваше да посети Луната, за да можем ние, ококорени юноши с глави, наблъскани с теоретични познания, да получим първия си практически опит по небесна механика. Пътувахме с един от училищните небесни кораби, свален от активна служба военен модел, лишен от каквито и да било удобства, с които можеше да се похвали например модерен съд от типа на „Сълзата на Чандра“.
Повечето от моите съученици тогава бяха вперили погледи в небето, нетърпеливи да разгледат сферите отблизо, но аз поглеждах надолу, надзъртайки над перилата на кораба, към мястото, което току-що бяхме напуснали — градът на богинята на мъдростта.
Тесните извити улички и ярко изрисуваните сгради, както стари, така и нови, бяха скупчени около три зони на трескава активност — пристанището, Акропола и Академията. Градът беше украшение, което се състоеше от три големи камъка, заобиколени от гроздове по-малки камъчета. Помня, че тогава се чудех дали в моментите, когато скучае, Атина понякога не отваря своята кутия със съкровища, за да се полюбува на най-красивото сред тях, щастлива, че никой друг от боговете не може да се похвали с перла, равна по красота на тази.
Щях още дълго да надничам през перилата, но моят учител ме беше дръпнал назад, за да ме пристегне с колани за седалката, тъй като ни очакваше кратък полет до Луната.
Прогоних спомените, докато „Лисандер“ маневрираше бавно в пристанището. Както винаги, кейовете бяха натъпкани с кораби от всички краища на Делоската симахия. Египетски шлепове търкаха бордове с персийски триреми, индийски фрегати, атлантейски дракари и още много други. И навсякъде сред тях спартански военни кораби изстрелваха сигнални ракети, за да поздравят завръщащите се у дома бойни другари.
Бях чувал много капитани да се оплакват от използването на линейни кораби като куриери между Спарта и Атина. Те горчиво се възмущаваха, че ги задържат в Средиземноморския басейн, когато биха могли да се сражават с поднебесните флотилии край Тихоокеанските острови или до бреговете на Атлантея. Предполагах, че капитанът на „Лисандер“ е на същото мнение, макар че нямах възможност да обсъдя този въпрос с него.
Сред тази тълпа от мускулести атлети зърнах самотен, но напълно самоуверен финикийски търговски кораб, почти същият като този, който бях изоставил насред морето. Опашка от тромави и яки нордически роби разтоварваше огромни бали от трюма: папируси, душата и кръвта на градската бюрокрация.
Хартията се товареше на малки каручки, с които я откарваха до крепостите на чиновничеството, скупчени около пристанището като създадени от човешка ръка скали: термитници, гъмжащи от хиляди работници, на чиято неуморна бумащина се крепеше самата Симахия. Мрежа от вакуумни тръби свързваше тези скали една с друга. Из пристанището се носеше несекващо метално дрънчене от куриерските капсули, фучащи по тръбите с шеметна бързина.
„Лисандер“ се изравни с един каменен кей и от палубата хвърлиха въжета, които бяха завързани надлежно за пилоните. Веднага след това беше спуснат трапът, който се удари с метален звън в бетонната платформа. Пристанищни роби понечиха да се качат на борда, но капитан Жълт заек им нареди да се върнат обратно.
— Никой да не доближава трапа на трийсет крачки — заповяда тя. Войници, моряци и роби побързаха да отстъпят. Заповедите на един спартанец не са нещо, което да пренебрегнеш с лека ръка. Едва когато се оформи достатъчно обширно пространство, за да се вижда какво става наоколо, Жълт заек ми разреши да сляза.
Ето как, с изтръпнали крайници, смъдяща кожа, залепнала тога и объркан ум, аз стъпих за последен път в града на Атина.
β
— Командир Аякс? — мъж с тънки устни, на неопределена средна възраст, разблъска тълпата и застана на опразненото от капитан Жълт заек пространство. Докато крачеше към нас, той посегна с дясната си ръка към сгъвките на кафеникавата си туника, но преди да успее да извади онова, което беше пъхнал там, капитан Жълт заек се хвърли върху него, дръпна го на няколко крачки от мен и опря меч в гърлото му.