— За какво говори той? Кройс и Милтиад се приземиха благополучно.
— Двама поднебесни са достигнали луната преди Кройс и Милтиад — обясних, — но не са се върнали живи. Хвърчилото им се разби в Галия. Открихме късчета селенова материя в едно оцеляло ковчеже и тези образци накараха Симахията да организира първата експедиция до луната.
— Защо никога не съм чувала за това?
— По онова време архонтите са забранили информацията да се разпространява — намеси се Езон. — По-късно освен уранолозите бяха информирани и всички командири на небесни кораби. Нямаше да го зная, ако не бях поел управлението на „Сълзата на Чандра“.
— Разбирам — рече тя, но видях, че лицето й е угрижено.
— Тъкмо лунните парчета са виновни за катастрофата — продължи Фан. — Естественото или „вродено“ кръгово движение на образците е изтеглило хвърчилото от чи-потока между Земята и Луната.
Ръцете му описаха с елегантни движения финалния сблъсък.
— Значи няма как да ни насочвате — рекох, почти готов да изоставя тази идея и да потърся други.
— Не мога да държа небесни материи дълго време вътре в потока — отвърна Фан.
— А колко тогава? — попитах, докато в главата ми се оформяше нова възможност.
— Не повече от двайсет минути.
— И през това време ще летим с естествената скорост на слънцето?
— Да.
— Аякс, какво си намислил? — попита Рамоночон.
Но аз не му отговорих. Умът ми беше зает със сложни изчисления.
— Мисля, че можем да го направим — обявих накрая.
Извадих перо и бързо начертах идеята си на чист папирусен лист.
— Ще използваме всичкото огнезлато, с което разполагаме, за да накараме витлата да насочат слънчевия фрагмент към чи-потока. Фан, след това ти ще направляваш кораба вътре в потока, докато естественото движение на фрагмента го изхвърли навън. После няма да правим нищо, докато фрагментът не опише голям кръг и не се върне при потока, когато ще повторим процеса.
— Какво? — попита Езон.
— Съвсем просто е — рекох. — Навлизаме в потока, спускаме се, преминаваме на орбита, отново навлизаме, спускаме се и така нататък, стъпка по стъпка, докато стигнем Земята.
— Но, Аякс — обади се Жълт заек, — последния път, когато ни теглеше слънчевият фрагмент, корабът не летеше в кръг. Движехме се доста хаотично.
Погледнах я и се засмях.
— Това е — рекох, — защото Фан нарушаваше естественото движение. Нали?
Поднебесният кимна.
— Да — призна той. — Подсилвах теченията около слънцето и ги оставях да теглят фрагмента в различни посоки.
— А сега ще ни помогнете ли да го овладеем?
— Аха — рече той. — Ще ми дадете ли лист и перо, командир Аякс?
Фан взе листа и перото и изрисува кораба до изчисленията ми.
— Ако успеем да построим работещи крила за това парче лунна скала и достатъчно голям чи-усилвател, предполагам, че ще се получи.
Погледнах въпросително Рамоночон.
— Главен динамик?
— Какви крила ви трябват? — обърна се той към Фан. Тримата се надвесихме над листа с изчисленията.
Рамоночон изрисува „Сълзата на Чандра“ с платнени крила, докато ние с Фан обсъдихме различни кормилни системи, къде да бъдат монтирани и какъв материал ще ни е нужен за тях.
Пратихме Кловикс в склада да донесе метални пръти и всичкия плат, който намери, за да изработим крилата. Освен това ни трябваше злато и сребро за чи-инструментите и жици, с които да направляваме слънчевия фрагмент. Докато разглеждах чертежа, съжалих, че Клеон не е сега с нас. Разбирах малко от небесна навигация, но дори самият Дедал щеше да се затрудни при управлението на странния хибрид, който проектирахме.
Три часа по-късно вече знаехме, че замисълът ни може да се осъществи. Навих папирусния лист и погледнах Езон, който ни бе охранявал, докато работехме.
— Сега вече можем да оплачем мъртвите.
Проведохме церемонията на игралното поле. Предложихме вино на Хермес с молба да поведе душите на нашите загинали по дългия път към съдилището на Хадес. Нямахме черноруна овца, чиято кръв да пролеем, но събрахме неголямо количество сребърни монети, повечето от които ни предостави Кловикс от собствените спестявания — тях също дарихме на мъртвите, за да платят на лодкаря Харон за преминаването през реката Стикс. Нямаше кой да изпее погребалната песен, но се заклехме никога да не забравяме мъртъвците и обещахме да разкажем на роднините им за последните им дни. Бяхме твърде малко, за да организираме погребални игри, но добавихме към обещанията и заръката да направим каквото е по силите ни по време на следващата Олимпиада.