— Командир Аякс — изграчи той. — Какво означава това?
— Казах на всички да се отдръпнат — отвърна вместо мен моят телохранител. — Защо не се подчиняваш?
— Мислех, че имате пред вид робите и моряците — отвърна мъжът, като надничаше изплашено над блестящия ръб на меча. — Пратиха ме да помоля капитан Аякс да ме придружи.
— Къде го викат? — попита тя.
Мъжът вдигна разтреперана ръка и посочи една сграда от бял камък сред гората от чиновнически крепости.
— Трябва да попълни някои документи.
Смях се надигна в гърлото ми и бликна навън.
— Пуснете го, моля ви, капитане — рекох. — Сега го познах, той е секретар в бюджетната администрация.
Жълт заек прибра меча и освободи нещастника. Той се изправи, опитвайки се да възвърне накърнено си достойнство пред тълпата от подхилкващи се зяпачи, които без съмнение се наслаждаваха на рядката гледка на публично унижен чиновник. Младият мъж понечи да се доближи до мен, но капитан Жълт заек застана помежду ни, създавайки с жилестото си тяло преграда, по-импозантна от която и да било стена от камък и стомана.
— Командире — заговори той, — съжалявам, но трябва да изразя протеста си от действията на вашия офицер. Ще внеса официално оплакване до архонтите.
— Не е необходимо — отвърнах. — Извинявам се за ревностните действия на моята телохранителка, но тя само изпълняваше дълга си. — Не се безпокоях особено от последствията, които подобно оплакване можеше да има върху мен, но същевременно не знаех какви щяха да са те по отношение на капитан Жълт заек.
— Аз също изпълнявах дълга си — рече чиновникът и наду обидено бузи, за забавление на нарастващата тълпа на пристанището. — А сега ще бъдете ли така добър да ме последвате, за да изпълните своя дълг?
— Разбира се — отвърнах и наведох едва забележимо глава, сякаш приемах укора на чиновника. Нямаше никакъв смисъл да споря с човек, чиято представа за света се ограничаваше до бюрократичните процедури и собственото му прераздуто чувство за достойнство.
— В такъв случай последвайте ме, ако обичате — рече той. Тръгнах редом с него през бетонната платформа, капитан Жълт заек крачеше между нас и същевременно проправяше път в тълпата. Докато вървяхме, чувах шепота на зяпачите. Чиновниците, атинските учени и спартанските капитани са по правило ежедневна гледка за пристанището, но изискванията на моята телохранителка за повишена безопасност изглеждаха най-малкото странни в предполагаемо безопасното сърце на Симахията.
Чиновникът ни преведе през оживената корабостроителница, където роби под надзора на опитни динамици поправяха и преоборудваха с нови двигатели товарни кораби. Покрай облицованите с бели и зелени гранитни плочи складове, натъпкани с продукция от половината свят, се отправихме право в задушната вътрешност на чиновническия термитник.
Изкатерихме се на седмия етаж и от трима ни само аз бях задъхан, когато стигнахме горе. Чиновникът ме насочи към една от безбройните канцеларии, натъпкани като пчелни килийки в масивната сграда.
— Почакайте тук, почитаеми господине.
— Не — сряза го лаконично капитан Жълт заек. — По-голямо помещение.
— Но, капитане… — понечи да възрази чиновникът. Тя го накара да замълчи с един-единствен поглед.
— Добре тогава. Само за момент. — Той влезе в стаята, взе цял куп свитъци от бюрото и ни поведе нататък по коридора, към по-голям кабинет. — Това отговаря ли на изискванията ви, капитане?
Капитан Жълт заек огледа стаята с бърз поглед. Гранитните стени бяха закрити от пода до тавана с масивни дървени лавици. Имаше половин дузина писалища с натрупани отгоре свитъци, всяко от тях снабдено с разгъваеми, въртящи се валяци за автоматично прелистване и четене на по-дългите свитъци. От стените се подаваха отворените краища на вакуумни тръби, очакващи жадно да засмучат пощенски капсули, за да ги изпратят към съседните сгради. Единственото място за сядане беше една пейка, облицована с плюш. Всичко беше по спартански бедно, но крайната цел като че ли бе по-скоро външният ефект, отколкото проява на някакъв духовен аскетизъм.