— Дължим му живота си — припомних му аз. — Без неговата помощ нямаше да се справим.
— Без неговата намеса „Сълзата на Чандра“ нямаше да пострада! — възрази Езон. — Нищо не дължим на този саботьор.
— Не съм съгласен. Вината за разрушаването на кораба лежи върху предателя Михрадарий. Споделя я Анаксамандър заради глупостта си. Фан само изпълняваше дълга си.
— Аяксе — намеси се с тих глас Жълт заек. — Не можеш да спасиш Фан. Ако го предадем на Симахията, ще го екзекутират за шпионаж. Ако го върнем на Поднебесното царство, очаква го същата участ заради провала на мисията.
— Но ако е така, защо ни помогна? — попита Езон. — Защо не прие смъртта, когато му беше предложена?
— Заради промяната, която би могла да настъпи — обади се Фан. Стоеше на горната стълба и оглеждаше разрушената лаборатория на Рамоночон. — Когато се преобърнат небето и земята, винаги съществува надежда, че може да се случи нещо непредвидено.
Погледнахме го, изненадани от появата му — с изключение на Жълт заек.
— Чу ли го, че идва? — попитах я аз и тя кимна.
Фан се спусна и застана до Рамоночон. Той коленичи бавно, седна и подпря брадичката си с ръка.
— Нима смееш да се уповаваш на Фортуна? — попита Езон. — Тя е най-непостоянна от всички богове.
— Не на Фортуна в смисъла, който ти влагаш — отвърна Фан. — А на идеята, че светът се променя и може да се появят нови неща. Това е последна, отчаяна надежда — но все пак е някаква надежда. — Фан плъзна поглед по присъстващите. — И ако нищо не излезе от тази надежда — продължи той, — може би няма да е толкова лошо, ако ни управлявате вие.
— Чакай, за какво говориш? — спрях го аз.
— За войната — отвърна Фан. — За това, че вие, елините, я печелите. Небесният син изгуби своя мандат. Може би е дошло времето на трона да се възкачи чужденец.
— Какво те кара да мислиш, че ние печелим? — попитах.
Фан кимна към купата с вино. Подадох му я и той отпи жадно.
— Всички го знаят. Вие завладяхте поречието на Мисисип в Атлантея и започнахте да навлизате в Западните територии. Отново нахлухте в Цин. Нашите хвърчила не могат да се мерят с небесните ви кораби, нито кавалерията ни с вашата артилерия. Вече никой не се съмнява, че Хангксу ще падне.
— Но…
— Аякс… — спря ме Езон, припомняйки ми, че съм се заклел да пазя тайна. Ала Атина бе изпълнила сърцето ми с желанието да разбера всичко.
— Езоне, остави ме да говоря — рекох и се обърнах към Фан. — Нищо не разбирам. Архонтите ни казаха, че вие сте тези, които печелят войната. Обясниха ни, че сте осъществили голям напредък в миниатюризацията.
— Дребни трикове — отвърна пренебрежително Фан. — Раздадоха на войниците оръжия, причиняващи рани, които вашите лекари не могат да лекуват, но нищо повече. Не е достатъчно.
— Но наши губернатори и генерали са били убити — продължих аз. — Милтиад ни каза, че „Прометей“ е единствената надежда да нанесем сериозен удар на поднебесното управление.
Замълчах. Фан сръбна отново от виното и затвори очи.
— Убийствата са оръжие на отчаяни хора, изоставени от боговете — рече той, — но не и инструмент за печелене на война.
Клио се пробуди в сърцето ми.
— Трябва да проуча някои неща — рекох. — Ще продължим този разговор по-късно.
Двамата с Жълт заек се върнахме в моята пещера и всеки от нас се отдаде на мълчалив разговор с боговете — аз с Клио, Жълт заек с Хера.
Разрових се сред разхвърляните навсякъде вещи и отломки и под едно старо наметало намерих свитъка, който Рамоночон ми бе дал много отдавна в сянката на Музите на Акропола — същият, който не бях успял да прегледам заради присъствието на Жълт заек. „Записки на историка“ от Съма Циен.
— Жълт заек — повиках я аз, — надявам се не ми се сърдиш, задето скрих тази книга от теб.
— Какво е това?
— Историята на Поднебесното царство. Рамоночон я донесе от последната си почивка. Предполагам, че я е взел от неговите будистки приятели.
— Не мога да ти се сърдя — рече тя. — В началото не ме познаваше, а и дългът ти беше на страната на твоя приятел. В постъпката ти няма нищо обидно.
— Благодаря ти — рекох.
Извадих свитъка от оризова хартия от черния лакиран калъф и се зачетох в описанието на започналата преди осем века война между Александър и Поднебесното царство и промените, които тя бе предизвикала в империята. Доста странен документ, съвсем различен от хрониките, написани във времето преди Академията да осъди на изгнание Клио — главите бяха назовани с имената на различни хора, участвали във войната и във възкачването на трона на първия император от династията Хан. Всяка от тях разказваше живота на отделната личност и завършваше с кратко есе на Съма, посветено на значението на този човек за поднебесната кауза. Нямаше и следа от благоговение или страхопочитание, нито дори възторг пред тези изтъкнати личности. Беше по-скоро като списък на постижения, а не възпоменание за многоуважавани герои.