И тогава видях чия е ръката, която държи факела с огъня и го протяга към мен — ръката на Прометей, създателя на човечеството, този, който бе дръзнал да разгневи самия Зевс и беше прикован към планината, обречен на вечно страдание.
„Би ли дал огън на човека?“ — попита титанът пророк и в ума ми изникна видение на грандиозна битка. Небесният огън изпепеляваше земята, караше реките да кипят, косеше реколтата, топеше каменните стени на градовете, поглъщаше стоманените кули като че ли са восъчни свещи и за един кратък миг превърна всички хора на Земята в димящи струйки, които се извиваха нагоре в небето.
„Е, ще дадеш ли огъня на човека?“ — повтори въпроса си Прометей. Титанът привлече погледа ми встрани от тази картина на всеобщо опустошение, към нещо различно, сложно, лишено от първичен образ. Не беше картина, макар да бе озарена в светлина, не беше и дъх, макар че го вдишвах. Беше чиста, освежаваща пневма, субстанцията на мисълта, невидимото тяло на ума, съставено само от огън и въздух и незамърсявано от досег със земя и вода. Той ми показа и ме изпълни с атмосферата, която властваше в пространството непосредствено пред Сферата на неподвижните звезди. „Погледни нагоре — подкани ме титанът. — Време е да се пресегнеш към звездните фенери от небесните висини, не към огъня, който обитава средата на стълбата на вселената“.
Очите ми се отвориха и аз видях сферите отгоре, видях пътя, по който трябваше да се изкатери човекът, но ако… ако… Ако лунните шейни, които се намираха само на миля зад „Порицанието на Феникса“, не можеха да се приземят на борда.
— Не, Жълт заек — рекох. — Не ги гони. — След това плъзнах поглед по лицата на останалите. — Всички по летателните постове! — наредих. — Езоне, нека хората ти приберат ранените под земята. Жълт заек, последвай ме.
Никой не оспори заповедите ми. Фан се втурна през хълма към своята кабина. Езон, Рамоночон и другите войници нарамиха ранените и ги отнесоха в тунела на затвора, докато ние с Жълт заек хукнахме към навигационната кабина.
Лунните шейни вече бяха съвсем близо, те описаха предпазлив кръг около кораба, изучавайки странната му форма, след това се подредиха в редица и се приготвиха да се спуснат на хълма.
Двамата с Жълт заек стигнахме моята кабина и аз отворих вратата. Анаксамандър и неговите войници лежаха точно както ги бях оставил, завързани за стените и пода. Лицата им бяха изкривени от омраза и гняв.
— Убий го! — наредих на Жълт заек.
Анаксамандър изцъкли очи и понечи да заговори, но с едно бързо и точно движение Жълт заек извади меча си и му отсече главата, преди още от устните му да се е отронила и думичка. Неговите войници нададоха гневни викове, но Жълт заек ги накара да замълчат с един-единствен поглед.
Докато се завързвах за пилотското кресло, моят телохранител освободи тялото на Анаксамандър от ремъците и изхвърли главата и трупа на повърхността на „Порицанието на Феникса“, откъдето при следващата маневра на нашия кораб щяха да се изтърколят в празното пространство.
След това Жълт заек се завърза с ремъци на пода до мен.
Протегнах ръка към поводите и дръпнах лекичко левия и десния, сигнализирайки с разклащане на Фан да включи своите чи-усилватели. Веднага долових познатото бръмчене и почувствах вибрации по ръцете и раменете си. Дръпнах по-силно дясната жица, корабът описа остър завой и се понесе назад, към чи-линията, свързваща Хермес със Селена. Без никакво съмнение нашите преследвачи бяха изненадани от маневрата и навярно се чудеха кой управлява този странен съд.
Преди да достигнем реката от чи, ние прелетяхме само на петдесетина мили под хермеските небесни кораби, чиито шейни ни следваха. Четирите кораба увиснаха насред пространството, очаквайки да свърнем нагоре и да се доближим към тях, но ние продължихме в същата посока. Можех да си представя объркването на техните командири и споровете, които са избухнали за това какво да направят. Далеч преди да вземат някакво решение, ние навлязохме в потока, свихме надолу и прекосихме близо хиляда мили от небесното пространство. С техните немощни левитиращи сфери и витла щеше да им отнеме много часове, за да ни настигнат.
Подадох сигнал на Фан да изключи чи-усилвателите и изведох „Порицанието“ на стабилна орбита.
Едва когато жиците се изплъзнаха от уморените ми ръце, Жълт заек зададе въпроса, който очевидно я беше измъчвал.