— Кратко описание на всичко, което ни се случи, откакто напуснахме Земята. Ще наблегна върху незаконното превземане на кораба от Анаксамандър и назначаването от негова страна на предателя Михрадарий за научен командир.
— А ще обясниш ли защо няма да се върнем и да изпълним мисията?
— Това ще трябва да почака — отвърнах. — Но съобщението ще помогне на Кройс да разбере колко зле подготвена е била цялата експедиция, а на Милтиад — защо не изпълнихме заповедите, които ни даде. Останалата част от обяснението ще получат след завръщането ни на Земята.
— Защо трябва да се чака? — попита Езон.
— Защото обяснението се нуждае от доказателства, с каквито в момента не разполагам.
Докато останалите товареха пленниците на шейната, аз написах бележката и я запечатах с моя печат — совата, олицетворяваща Атина, насред бързо съхнещия черен восък. За миг почувствах успокояващата близост на богинята и това ми подсказа, че съм на прав път.
Бяха накарали затворниците да налягат по гръб върху седалката на шейната, с очи, втренчени в небосвода. Приближих се до сияещия сребрист диск и тъкмо се готвех да завържа свитъка на гърдите на един от пленниците, когато Атина ме побутна лекичко.
— Ксенофан, Хераклит и Солон — провикнах се аз. Тримата войници ме доближиха и отдадоха чест.
— Това, което предстои, надхвърля обикновения войнишки дълг — обясних им аз. — Ето защо ви нареждам да придружите тези пленници и да ги предадете на командира на небесния кораб, който ни следва.
— Ще бъде изпълнено, командире — отвърнаха тримата. Забелязах, че на лицата им се четеше облекчение. Не се и съмнявах, че онова, което бяха преживели на „Сълзата на Чандра“, далеч надхвърляше възможностите им да понасят изпитания.
— Освен това искам да се погрижите това съобщение да бъде предадено на архонтите — подадох свитъка на Солон.
— Да, командире — отвърна той. Тримата се качиха на шейната и се завързаха с ремъците.
Обърнах се към останалите членове на екипажа.
— Двамата с Фан сме достатъчни за управлението на кораба. Ако някой от вас иска да си тръгне, сега е моментът да го стори.
Жълт заек мълчеше. По погледа й разбрах, че е твърдо решена да остане с мен до деня на моята смърт и дори отвъд него, ако боговете позволят.
Рамоночон поклати глава с крива усмивка.
— В Делоската симахия няма да ми се зарадват особено — заяви той.
— Езоне?
— Нареждаш ли ми да си тръгна?
Поколебах се. Знаех, че Езон няма да го направи, освен ако не му заповядам. Изкушавах се да го пратя със свитъка, присъствието му там щеше да придаде допълнителна тежест на съобщението, пък и така със сигурност щях да му спася живота. Но да го принудя да си тръгне би означавало да го накарам да предаде духа на града, от който произхождаше. След подобна заповед спартанската му душа щеше да се измъчва в безкрайни терзания.
— Не, Езоне — отвърнах. — Не ти нареждам.
Оставихме шейната да се отдалечава по инерция, тъй като знаехме, че лъщящата сребърна точка ще привлече вниманието на нашите преследвачи. След като си тръгнаха, екипажът ми се сви до пет души от двестате, обитаващи в началото „Сълзата на Чандра“.
— Време е да преодолеем лунната преграда — рекох, когато шейната се смали до дребна сребърна монета.
Насочих „Порицанието на Феникса“ към чи-линията, свързваща Хермес със Селена. Фан включи чи-усилвателите и ние започнахме да падаме към покритото с белези тяло на сребърната луна. Сред музиката на сферите богинята подхвана погребална песен в душата ми, зовейки ме да се слея с нея, както майка зове изгубения си син.
Селена ни повика и корабът ми се отзова, като прекоси отсечката от хиляда мили за не повече от час. Можех да си представя възбудата на лунните патрули, които бяха засекли приближаващия съд и скоро след това бяха установили, че той се носи с неописуема скорост.
Докато навлизахме в чи-плитчините около Селена, видях над двайсет небесни кораба и стотина лунни шейни, които ни очакваха. Достатъчно бе да забавим скоростта си и да ги поздравим и те щяха да се успокоят, с мисълта, че всичко е под контрол. Но аз само дръпнах леко жицата на левия борд и „Порицанието на Феникса“ се наклони надясно, заобикаляйки тази страховита армада, която нямаше друг избор, освен да ни приеме за вражески съд.
Оръдията на четирите най-близкостоящи кораба избълваха смъртоносен дъжд от стоманени късове, залп от тетраедри, който засенчи небето над нас. Дръпнах долната жица и „Порицанието“ се насочи право надолу към лунната повърхност, гмурвайки се под приближаващите се стоманени снаряди.