От повърхността откриха огън наземни оръдия и ударите им попаднаха в корпуса. Нов рояк от кораби се стрелна от лунните пещери и предните им оръдия също се прицелиха в търбуха на „Порицанието“. Дръпнах рязко юздите на огнения ни кон, като го насочих първо наляво, после надясно, опитвайки се да избегна, доколкото ни е по силите, тетраедърните потоци.
Бръмченето на чи-усилвателите нарасна, щом Фан се зае да ми помага в надпреварата с тази неочаквана атака.
И тогава откъм лунния екватор се приближи флагманът на селеновия флот, линейният кораб „Лъкът на Артемида“, огромно и страховито чудовище с формата на разперил криле орел, чиято човка бе гъсто осеяна с разнокалибрени оръдия, а размахът на крилата достигаше две мили. Той се опита да ни захлупи отгоре, но аз дръпнах юздите и „Фениксът“ бързо набра височина над орела.
Въпреки че не можа да си осигури удобна позиция за стрелба, флагманът откри огън и около петстотин тетраедъра удариха моя кораб.
Селеновата материя издаде жалостив звук, когато килът под нас се напука от ударите. Звукът бе последван от дълбок тътнеж във вътрешността на кораба, какъвто не бях чувал досега.
Но вече бяхме преодолели барикадата от лунни кораби, бяхме подминали и луната и най-вътрешната кристална сфера и летяхме през ниските зони на небето право към Земята.
С лекота се отдалечихме от нашите преследвачи и излязохме на стабилна орбита на средата на разстоянието между Земята и Луната. Напуснах кабината и се присъединих към екипажа на хълма.
— Корабът пострада тежко — посрещна ме Рамоночон.
— Покажи ми къде.
Той ме поведе и останалите ни последваха надолу през тунела към складовата пещера. Някога монолитният под от лунна скала сега беше напукан и нашарен с неравни отвърстия от артилерийската канонада и през повечето дупки се виждаше Земята. Почти всички сандъци бяха нацепени от шрапнелите и съдържанието им се бе изсипало на пода.
— Няма никакъв начин да поправим щетите — обясни Рамоночон. — Корабът няма да може да лети още дълго.
— Имаме далеч по-сериозен проблем — обади се Жълт заек. — Останахме без припаси.
Повиках Фан да огледа пукнатините по корпуса.
— Какви са резервите от хранителни таблетки? — попитах.
— Взехме последните — отвърна той. — Ще ни стигнат за два дена.
— Знаците са повече от ясни — кимнах. — Пътешествието трябва да приключи скоро.
ρ
— Къде отиваме? — попита Фан.
— На някоя планина близо до границата, където армиите на Делоската симахия и Поднебесното царство могат да ни открият.
— Искаш да ни намерят? — попита Езон.
— Да — отвърнах. — Но не веднага. Необходими са ни няколко часа, преди да ни засекат.
Рамоночон пое дълбоко въздух и заговори.
— Има едно място в Тибет, където бихме могли да се приземим…
— Тибет? — попита смаяно Фан. — Тази страна гъмжи от войски на Поднебесното царство.
— А армията на Симахията е струпана на границата — посочи Жълт заек.
Рамоночон кимна и на устните му затрептя едва забележима усмивка.
— Тибетците знаят безброй места, където се крият от двете армии. В тибетските планини има многобройни будистки общности. Една от тях беше тази, в която се учех и аз.
Езон погледна учудено Рамоночон.
— Какъвто и да е планът на Аякс, той иска и двете армии да ни открият. Знаеш ли, че е възможно учителите ти да бъдат избити?
— Готови са дадат много повече, за да спрат проекта „Слънчев крадец“ — отвърна Рамоночон.
— Но няма да се наложи — рече Жълт заек. — Защото в Южна Атлантея има планини, в които можем да се скрием за няколко часа.
— Познаваш ли ги добре? — попита Рамоночон. — Можеш ли да намериш подходящо място от въздуха?
— Едва ли — отвърна смутено тя. — Ще трябва да потърсим.
— Затова пък аз зная как да стигнем до скривалището на моите учители — рече Рамоночон.
— Идеята на Рамоночон ми се струва по-добра — намесих се аз. — Будистите са единственият народ на Земята, преследван и от двете империи. Може би те ще ни окажат помощта, от която се нуждаем.
— И каква е тази помощ? — попита Езон.