Изчакахме пет напрегнати минути, наблюдавайки как фрагментът се бори с кипящите вътре в него сили, докато останките от зелена, кафява и сребриста небесна материя, от които доскоро бе изплетена мрежата, се разделяха на два потока, разнасяни бързо от ветровете.
Фрагментът възпяваше собственото си мъчение и хармоничният глас на Слънцето ехтеше надалеч из тибетските склонове. Ала скоро след това тази песен се превърна в зов за свобода, докато ослепително червеният елипсоид се разкъса на две еднакви части. Двете огнени топки се раздалечиха бързо една от друга, едната прихваната от левия чи-поток, а другата от десния.
Всеки от тези небесни огньове се доближи до останките от неразплетената мрежа и там, където небесните пламъци докосваха небесните въжета, аз освобождавах поводите. Краищата на въжетата се извиха, но не едно към друго, за да се сплетат отново, както някога ги бе конструирал Михрадарий. Сега имаше две слънчеви мрежи и всяка от тях държеше по един фрагмент.
За кратко време моята колесница, беше теглена не от един, а от два огнени коня. Използвайки моите поводи и чи-усилвателите на Фан, ние обърнахме тези жребци и ги накарахме да теглят „Порицанието на Феникса“ надолу към планините.
Корабът изскърца жалостиво под напора на тези въртящи сили. Мелодичният лунен тон отекна по цялата му повърхност, придобивайки мощ с всеки нов екот. Звукът накара костите ми да дрънчат и зъбите ми да тракат, но аз продължавах да стискам поводите, прицелил кораба право в планината, за която бе завързан допреди малко. Писъкът на Селена заглушаваше всичко друго, заплашвайки да блокира напълно мислите ми, но върхът вече се беше показал в далечината. Дръпнах левия и десния повод и двата фрагмента смениха местата си, рисувайки сложна спирала около върха, те дърпаха кораба в противоположни посоки.
Едва когато се уверих, че сме здраво закотвени, аз пуснах поводите. След това изхвърчах от кабината и се затичах по напуканата повърхност под дъжд от лунни песъчинки. Фан вече ме очакваше при лунната шейна. Прерязахме едновременно въжетата, метнахме се на сребристия диск и напуснахме люлеещия се кораб.
Под нас „Порицанието на Феникса“ нададе последен отчаян вик и се разцепи на две по протежение на линията, която бяхме изрисували. Бликна огромен фонтан от сребрист лунен прах, който застигна шейната и се заби в дрехите ни.
Но бяхме успели. От „Порицанието“ бяха останали само два скални къса, завързани за двете половини на вагонетката, която на свой ред прикрепяше двете слънчеви мрежи, оплетени около върха. Цялата тази сложна система целеше да прикове двата слънчеви фрагмента като прометееви близнаци за скалата.
— Добра работа — рекох на Фан, докато изтупвах от ръцете и дрехите си сребристия прах.
— Добра работа наистина — кимна той със сияещо от същия този прах лице.
Насочих шейната към пътеката и скоро след това открих будистката пещера, огромна кухина, затворена отпред от леден корниз. Вътре имаше две дузини малки кръгли шатри, покрити с бели кожи, закрепени върху рейки от бамбукови пръчки. На задната стена беше изрисуван индиец с ведро лице, който държеше света в ръката си, втренчил в него успокояващ поглед. Изображението беше в щрихи, почти без никакъв цвят, но въпреки това приковаваше вниманието също като статуята на Атина в Партенона.
— Шакямуни Буда — поясни Рамоночон.
Жълт заек отмести поглед, но аз се поклоних лекичко на нашия домакин.
Близо до входа имаше зеленчукова градина, в която бяха засадени зеле, ряпа и някакъв непознат за мен зарзават. От една цепнатина в скалата наблизо извираше планинско поточе, водата блещукаше ярко на фона на студената стена.
Жълт заек и Езон си точеха мечовете на камъните край потока. Рамоночон приседна пред една от шатрите.
— Сега какво ще правим, Аяксе? — попита Езон.
— Ще доведем тук нашите преследвачи и волята на Зевс ще бъде изпълнена — отвърнах и гласът ми отекна надалече в пещерата. Посочих Езон и Рамоночон. — Искам вие двамата да вземете лунната шейна и да отнесете съобщение на преследващите ни флотилии.