Чувах ясно гласовете на облечените със сини тоги преподаватели, които спореха на висок глас със своите студенти или помежду си. От време на време някой младок успяваше да вметне въпрос в оживената дискусия. Подобна намеса обикновено предизвикваше кратък, добре премерен и презрителен отговор, целящ да внуши на нетърпеливия студент усещането за собствената му глупост. Понякога обаче въпросът издаваше наличието на остър, търсещ ум и тогава питащият не беше сгълчаван. Вместо това мъдреците се заемаха да обсъждат новата тема, да отглеждат новите плодове, засети от незрелите семена на надарения младеж. А студентът, задал въпроса, слушаше всичко това благоговейно и се наслаждаваше на завистта на своите другари.
Наближаваше времето за лекция и старши квесторът на Академията излезе на подиума и удари три пъти дървеното си клепало. Шумът от тълпата намаля до шепот. Квесторът почака още малко, докато погледите на всички се втренчиха в него.
— Аякс от Тир ще говори сега пред Академията.
Пристъпих в осветения кръг, а капитан Жълт заек ме последва в сенките. В залата се възцари тишина.
Студентите насядаха с кръстосани нозе на земята, а преподавателите се разположиха на мраморните скамейки. Младите бяха дошли да чуят какво е да управляваш проект на Симахията и да усъвършенстваш оръжия за доброто на родината. Старите пък искаха да узнаят какво представлява това оръжие. С помощта на Клио смятах да ги разочаровам.
— Нека Атина и Аристотел благословят това събрание с мъдрост и знание — подех. Присъстващите реагираха по съответния начин. Студентите се наведоха напред като трева на вятър, учените и преподавателите скръстиха ръце и се облегнаха с изпънати гърбове. — Тази вечер моята тема ще бъде историята, а тезата ми — че преди девет века Академията е изоставила изучаването на философията не заради величието на Атина, а по политически причини.
— Каква е тази глупост? — проехтя един глас от дъното на залата. Писистрат, моят стар учител по уранология, се надигна мъчително, надмогвайки естествената склонност на осемдесетгодишните кокали да се стремят към седнало положение. — Какви ги дрънкаш там, Аякс?
Трепнах неволно, суровите думи на омразния учител все още можеха да ме наранят дълбоко. Когато бях малък, Писистрат ме преследваше с особена стръв, беше споделил с други, че от мен нямало да излезе учен, беше ми се надсмивал, когато си играех с пламъците, злорадстваше, когато потънах в забрава две десетилетия. Без съмнение моят възход го дразнеше и сега той бързаше да изрази мнението си към избраната от мен тема.
— Това е лекция за историята и за предназначението на Академията — продължих. — Не си длъжен да останеш, ако не искаш да се научиш.
Неколцина преподаватели станаха и си тръгнаха, без дори да го направят тихо, както е обичаят по време на скучна лекция. Но повечето бяха като приковани към пейките и причината несъмнено беше в това, че съм знаменит. Писистрат също остана, зная, че дебнеше за възможност да ме предизвика пред другите и да припомни на останалите, че Аякс, командирът на кораба, преди това бе наричан „Аякс, дето се загроби в историята“.
Изчаках мълчаливо докато и последният излезе.
— Някой знае ли защо от всички народи в Симахията точно атиняните развиват науката, за да обяснят тайните на природата?
Чаках, но единственият отговор беше жуженето на египетските бръмбари, които воюваха за изсъхналите плодове и костилки с европейските катерици.
— Кой е крайъгълният камък на науката? — продължих, надявайки се на отговор от публиката.
— Експериментът! — отвърнаха студентите в хор.
Сега вече бях приковал вниманието им.
— Кой е открил експериментите?
Студентите ме погледнаха, сякаш говорех на чужд език. Почти чувах мислите им. Експериментът е просто начин, по който се вършат нещата. Все едно да попиташ кой е открил дишането или почитането на боговете.
Писистрат присви очи и се приведе напред в поза на ловец, подушил плячка. Очакваше да се изложа напълно, за да се нахвърли върху ми и да ме изкорми с някой остроумен афоризъм.
Едно критянче с къдрава черна коса и едва набола брада заговори от първия ред. Долових минойски диалект, който ми напомни за моята младост:
— Аристотел е първият, който е извършвал опити.
— Защо?
Другарите на момчето ме гледаха с объркани лица, някои се мръщеха озадачено. А може би злорадстваха, че приятелчето им е на път да се изложи също като мен.