След като въпросът най-сетне се уреди, Клеон, Рамоночон и моя милост очистихме бюрата си от текущите дела и се подготвихме за заминаване. Уговорихме се да напуснем кораба на Критския небесен пристан и да се върнем на борда точно след месец през Атинското пристанище. Поколебах се дали да не организирам официална церемония по изпращането, по време на която да предам тържествено научното командване на „Сълзата на Чандра“ на Михрадарий, моя първи заместник. Но като размислих, реших, че една официална церемония със съответните молитви, жертвоприношения и клетвополагане ще всее излишни тревоги сред екипажа, най-вече заради моето отсъствие. Но тъй като от друга страна не бих искал да напусна кораба незабелязано, като крадец посред нощ, вечерта преди да сляза на Земята, устроих скромно тържество в голямата банкетна зала на кораба.
Готвачите роби свършиха чудесна работа по приготвяне на ястията, център на които бе цяло едно печено агне, намазано обилно със зехтин и риган и поднесено с прясно приготвен хляб в корабната пекарна; имаше също свежи зеленчуци от всички краища на света и малки медени питки, шпиковани с фурми. За да подсили пламъка на празненството, Михрадарий предостави от запасите си няколко делви персийско вино, отлежавало много години в семейното му имение в Персеполис. Той разчупи печата, сочещ, че виното е от тъмночервена реколта, и от гърлото на амфората се разнесе опияняващ аромат. След това наля и смеси виното с вода и вдигна тост в моя чест, задето бях довел „Слънчев крадец“ толкова близо до окончателния успех.
Тази сцена е изрисувана ярко в паметта ми, спомням си изправената аристократична стойка на Михрадарий, неговата широка атинска туника, каквито носят преподавателите в Академията, и значката на дясната му ръка, докато вдига купичката с вино. Лъчите на залязващото слънце озаряваха алената течност, а сребристото сияние, идещо от корабната палуба, очертаваше черния силует на Митра, изрисуван на дъното на купата.
— За Аякс от Атина — обяви Михрадарий и ясният му глас отекна надалеч в студения въздух. — Командире, пожелавам ти да се насладиш на заслужен отдих след тежката работа.
Сведох глава в знак на благодарност и целият екипаж на „Сълзата на Чандра“; между който научният ми екип и войниците на Езон, вдигна купи и пи за моя триумф, който щеше да е и техен.
В смесената светлина от лъчите на залязващото слънце, първите трепкащи звезди и сребристото сияние на лунния камък, от който бе изработен корабът, на свой ред вдигнах съдинката с разредено вино и пих за здравето и просперитета на моя екипаж. Тъмновиолетовият Дионисиев дар се стече в гърлото ми и ме изпълни с възторг при мисълта за моите предстоящи успехи. Около мен гостите пиеха вино и се смееха, възхвалявайки шумно своя командир и себе си за положените усилия. О, богове, колко е лесно да се поддадеш на високомерието. О, Прометей, творецо на човека, защо си ни дарил с толкова малко от твоята божествена предвидливост?
Окъпан в топлината на виното и възхвалата, аз си взех чиния агнешко и тръгнах на обиколка из залата, приемайки благосклонно поздравленията и комплиментите, с които ме обсипваха присъстващите. В един ъгъл, седнали на два допрени дивана, открих Михрадарий и Рамоночон, погълнати от оживена дискусия. Причудлив контраст бяха тези двамата — високият, енергичен и млад персийски гений, проницателен и ясен в идеите си, и възрастният, предпазлив индиец, внимателно заобикалящ острите ръбове на недоказаните предположения, който прокарваше път за възгледите на Михрадарий, за да могат да бъдат приложени на практика. През трите години, откакто работехме заедно, те си бяха изградили практиката да спорят непрестанно — спорове, в които се бе родила уникалната конструкция на слънчевата мрежа и механизмът, с който тя беше прикачена за кораба.
— Командире — посрещна ме Михрадарий, когато се приближих към тях.
— Аякс — Рамоночон ме поздрави като приятел, а не като подчинен своя командващ.
— Рамоночоне, нямаш работа през следващия месец — заговорих. — Защо си седнал тук и спориш с Михрадарий?
— Трябваше да обсъдим един аспект от конструкцията на мрежата.