Напрежението на тяхното изострено внимание ми подейства като хладен душ. Нищо нямаше да се промени, ако им бях казал, че Аристотел е заговорничел с Александър за прогонването със сила на платонистите от Академията. Ако им бях доказал, че създателят на съвременната наука е пожертвал любимата си философия заради едно момче, което се е смятало за божество далеч преди смъртта си. Тези последователи на истината не даваха пукната пара, че Аристотел е изоставил мечтата си за обединение на всички познания, за да поеме ръководството на едно училище, основано от Платон — учителя, когото е мразел.
Стоях, застинал неподвижно между двете богини, всяка от които разчиташе на моята вярност. Тогава не знаех защо Атина покровителства лъжата и измамата в своя собствен дом, но сега, струва ми се, се досещам. Помолих Клио за прошка и щом отворих наново уста, изрецитирах официалната версия на легендата за това как двамата герои работели рамо до рамо за добруването на всички.
Когато словото ми секна, преподавателите и студентите скочиха като един и ми благодариха, задето им бях показал колко ценна е историята. Дори старият Писистрат се извини за поведението си в началото.
Обърнах им гръб и в сянката на близките дървета зърнах капитан Жълт заек, която ме гледаше с онзи презрителен поглед, който спартанците пазят за страхливците. Но после нещо се промени в лицето й и там се изписа удивление. Нима знаеше, че бях предал богинята, на която бях обещал да служа, а после някой дух я бе заговорил и я бе убедил да не се поддава на гнева си? Тъй като не посмях да я попитам, така и не узнах отговора и мога само да предполагам, че и тя беше видяла Музата на историята в горичката на Атина и бе споделила малко от вдъхновението ми.
Жълт заек ме отведе обратно в покоите за гости и излезе навън, за да заеме поста си.
Една робиня ми донесе купа с вино, което излях на мраморния под в чест на Клио. После се излегнах на кушетката и докато заспивах, стори ми се, че чувам двете богини да разговарят. И двете ми се сториха доволни. Защо? — запитах се, докато Хипнос ме поемаше в обятията си. Защо не ми се сърдеха нито Мъдростта, нито Историята?
γ
Тихи спорещи гласове, идещи иззад завесата на входната врата, ме извадиха от лепкавата просъница. Бяха като първия късен есенен повей, възвестяващ наближаващата зима.
— Какво става тук? — чух глас с подчертан индийски акцент. Само след секунда го познах: Рамоночон! Слава на боговете, че беше жив и здрав! — Къде е Аякс?
— Командир Аякс е вътре — отвърна капитан Жълт заек. — Не може да влезете.
Седнах на кушетката, отметнах тънката завивка, загърнах се с тогата, която бях носил предната вечер, и дръпнах завесата. Жълт заек незабавно застана между мен и Рамоночон и ми даде знак с ръка да не се приближавам повече.
— Аякс — обърна се към мен Рамоночон. — Какво означава всичко това? Защо си под охрана?
Рамоночон бе отслабнал видимо през месеца, откакто се бяхме разделили, късата индийска туника висеше върху мършавото му тяло. Лицето му имаше измъчен вид, сякаш не беше спал от векове. Кожата му беше изсъхнала и напукана, като да го бяха прекарали през цех за щавене на кожи. Само в гласа му се долавяше необичайно спокойствие, все едно че на главата му не висяха хиляди нерешени задачи.
— Всичко е наред, капитан Жълт заек — рекох. — Това е главен динамик Рамоночон, мой колега и приятел. — Обърнах се към индиеца. — Влез в спалнята, ще ти обясня.
Моята телохранителка отстъпи встрани и аз пропуснах Рамоночон през завесата. Тя обаче ни последва, като не сваляше бдителен поглед от приятеля ми.
Рамоночон наклони глава и ме погледна подканящо.
— Бях нападнат, докато се връщах в Атина.
Той се оцъкли и лицето му придоби израз, заради който немалко от онези, които не го познаваха, го смятаха за тъповат. След това примигна, навярно осъзнал как изглежда, пое си четири пъти дълбоко въздух и смени това изражение със загадъчно безразличие.
— Нападнат? — повтори той, като че току-що бях казал някаква шега.
— Бойно хвърчило, което се появи неочаквано в средиземноморското небе и се опита да потопи търговския кораб, с който плавах.