От сребристото сияние изникна мъж с броня от черен бронз и ми отдаде отривисто чест. Анаксамандър, началникът на охраната на „Сълзата на Чандра“, изглеждаше същият, както преди месец, когато напуснах кораба: висок, с лъскава тъмна кожа, мускулест, перфектният образ на спартански офицер — само дето, за негово съжаление, не беше спартанец, нито бе получил обучението си в най-доброто военно училище на света. Гордата му осанка и мрачното стоическо лице само целяха да прикрият яда му от факта, че беше достигнал най-горното стъпало, което щяха да му позволят в армията на Делоската симахия.
— Командир Езон разпореди среща на командния състав след час — обяви той, без да си прави труда да ни поздравява.
Кимнах. Също и Рамоночон. Клеон изглеждаше съкрушен.
— Но аз трябва да инсталирам витлата.
— Няма време — изръмжа Анаксамандър. — Моите хора… — продължи той и в гласа му се долови гордост, че разполага с хора под своя команда. — Моите хора ще трябва да проверят сандъците от капсулата, преди да бъде разопаковано снаряжението. — Той направи пауза и огледа Клеон от височината на своите два метра. — Става въпрос за безопасността на кораба.
Анаксамандър се обърна към мен, но когато погледна над рамото ми към капитан Жълт заек, обичайната му арогантност се пропука. Спартанската й перфектност заслепяваше неговото умело прикривано позьорство, както светлината на слънцето заслепява тази на лампата.
— Среща след час — смотолеви той и отново ми отдаде чест, по-несръчно от когато и да било.
Клеон видя в това възможност да влезе в спор с началника на охраната, но Рамоночон го спря с леко потупване по рамото.
— Работата няма да ни избяга. Командир Езон сигурно има важни причини, за да ни кани на среща.
Рамоночон ме погледна въпросително и аз поклатих глава. Като се изключи безстрашният му стил на пилотиране, Клеон беше човек неуравновесен и склонен да се поддава на настроения. Не ми се щеше аз да съм този, който ще му разкаже за нападението.
Клеон ни изгледа ядосано, после фиксира с поглед Анаксамандър.
— Кога смяташ, че ще бъдат натоварени и последните припаси?
— След двайсет минути.
— В такъв случай ще се погрижа да потеглим преди началото на срещата.
Клеон вдигна пътническата си чанта и калъфа с лирата, кимна на останалите, обърна се към носа на кораба и се отдалечи с толкова достойнство, колкото можеше да има в походката на наперен щурец. Проследих го как подприпква през равнината, която делеше хангара на кораба от навигационната кула, където живееше и работеше. Изгубих го, след като изчезна зад мраморния амфитеатър, който се издигаше непосредствено пред сияещата кула от гранит и лунна скала, помещаваща моя дом.
Рамоночон ми кимна и пое с неуверена крачка към кърмата, заобикаляйки високия хълм в центъра на „Сълзата на Чандра“, вероятно за да се насочи към подземната лаборатория.
Десетина от войниците на Анаксамандър вече се бяха събрали и чакаха нетърпеливо пред вратата на тръбата. Зад тях два пъти по толкова мускулести роби северняци пристъпваха от крак на крак. Бях отсъствал толкова дълго, че ми трябваха няколко секунди преди да се досетя, че очакват моето разрешение, за да започнат инспекцията на товарите.
— Продължавайте, началник на охраната — рекох на Анаксамандър. Той козирува, докато се обръщах, и разпореди на хората си да се заемат със сандъците.
Капитан Жълт заек тръгна с мен към левия борд. Около десетина минути крачехме върху голата лунна скала, преди да стигнем стоманения купол, който служеше за спално помещение на младшите учени. Помислих да пъхна вътре глава и да поздравя своите подчинени, но реших да изчакам след срещата. Вместо това продължих още петдесетина крачки до малката мраморна постройка, вдигната на входа към моята пещера. Като старши офицер на кораба разполагах със собствено жилищно помещение, докато в по-голямата си част членовете на екипажа обитаваха общи спални на левия борд или казарми на десния.
Минах покрай зелените и червени дорийски колони на входа на моя дом и се озовах в едно празно помещение, в което имаше само спираловидна стълба, изсечена във вътрешността на „Сълзата на Чандра“.