— Не те питах за какво спорите — рекох. — А защо?
Рамоночон засмука замислено палец. Остана така в продължение на няколко секунди, мислейки напрегнато.
— Навик — рече накрая. — Нищо повече.
Той сведе глава в престорен срам и похапна малко от агнешкото в чинията си. Двамата с Михрадарий се засмяхме на тази сцена.
— Не се тревожи за слънчевата мрежа, главен динамик — обърна се Михрадарий към Рамоночон. — Ще запазя идеите ти в ума си, докато се върнеш.
— Благодаря, главен уранолог — кимна Рамоночон. Усмихна се за миг, сетне лицето му помръкна и остана така, докато той не прогони тази сянка с леко помръдване на главата. — Но аз и сам мога да пазя идеите си в главата.
Зачудих се какво може да го безпокои и тъкмо възнамерявах да го попитам, когато от тълпата изникна Клеон и застана между нас. Носеше малък поднос с маслини и подсладени пшеничени питки, една от които стърчеше от устата му. Верен на питагорейската си клетва, моят главен небесен навигатор не хапваше месо, което не му пречеше да се отнася с обожание към всякаква друга храна.
— Михрадарий — заяви Клеон, докато облизваше последните трохи от питката от рехавата си, проскубана брада. — Разчитам на теб да пазиш кораба ми, докато съм на Земята.
В мелодичния глас на навигатора се долавяше шеговита развеселеност, но под нея се усещаше ясната нотка на загриженост. Разбирах, че на Клеон му е трудно да напусне кораба, който пилотираше от три години. Макар че неговият заместник-навигатор беше опитен пилот, той не бе тъй надарен, нито толкова добре подготвен, колкото прекаралия години в изучаване на питагоровите формули и размишления Клеон.
Михрадарий кимна търпеливо на Клеон.
— Кажи ми какво според теб трябва да направя.
Двамата се заеха да обсъждат корабното ежедневие, включително разписанието на полетите, дейностите по поддръжката и така нататък. Михрадарий проявяваше забележително търпение към Клеон, обикновено моят първи заместник трудно изтърпяваше подобни разговори. Мислено си отбелязах, че някой ден от Михрадарий може да излезе чудесен научен командир.
Докато Клеон и Михрадарий преглеждаха разписанието за редуване на младшите навигатори, Рамоночон се изправи и потъна мълчаливо в тълпата, не желаейки да бъде въвлечен в един толкова посредствен разговор.
По сходни причини аз също се измъкнах, проправих си път през множеството от учени и войници, които бъбреха на всякакви теми или споделяха грандиозните си планове, и се отправих към дъното на залата, където готвачите роби чакаха с още храна и вино.
До масата за сервиране беше седнал моят съкомандир Езон. Похапвайки обикновен хляб, той стрелкаше с поглед присъстващите и следеше поведението на войниците и офицерите. Осезаемото присъствие на неговия спартански дух не позволяваше на хората да се отдадат всецяло на забавлението и непрестанно им напомняше, че са екипаж на небесен кораб от Делоската симахия.
И докато аз можех да вдъхновявам подчинените си с идеи и прозрения за „Слънчев крадец“, Езон беше този, който съхраняваше единството на екипажа, както на цивилните, така и на войниците, защото и едните, и другите си даваха сметка за важното военно значение на нашата работа. Вперил поглед в него, не за първи път осъзнах смисъла на един от основополагащите принципи на делоското управление — двама командващи начело на всяко начинание. Сърцето ми се сви болезнено при мисълта, че предстои да напусна, макар и за известно време, кораба. Дали всичко ще бъде наред, когато на борда останат само един командир и един заместник? Но мимолетното ми притеснение скоро бе прокудено от усещането за сигурност, което витаеше навсякъде из кораба.
Езон ми кимна и ми подаде купичка с вино.
— Наслаждавай се на почивката си, Аякс — пожела ми той. — Остави командването на мен.
Изпих виното до последна капка, оставих купата и стиснах Езон за лакътя — жест между истински приятели.
— Не се съмнявам в това — рекох.
Езон върна жеста, неговата покрита с белези силна ръка притисна уверено и успокояващо моята. Двамата заедно вдигнахме тост за нашия екипаж и за „Слънчев крадец“ и под възторжените възгласи на моите хора аз се прибрах, за да си събера багажа и да позволя на виното в главата ми да се изпари.
На следващата сутрин „Сълзата на Чандра“ се приземи на критския небесен пристан, за да попълни запасите си. Клеон, Рамоночон и аз се разделихме с нашите другари и подчинени и напуснахме кораба, нетърпеливи да се насладим на удоволствията, които предлага само Земята. Клеон остана в Крит, в гилдията на небесните навигатори, за да набави нови витла за нашия кораб и да се запознае с последните достижения в математиката в компанията на своите колеги питагорейци. Ние с Рамоночон споделихме лека закуска от хляб и маслини в малко ресторантче на брега. После той се качи на един бърз презокеански кораб, пътуващ към неговата родина Индия. Сам и най-сетне на спокойствие, аз оставих тялото си да попие с пълна сила удоволствието на неподвижността, преди да позволя на ума си да си припомни сладостите на луксозния живот, до които можех да се докосна само в централното море на Делоската симахия.