— Хъм.
Спрях да говоря на гръцки и преминах на ксерокски.
— Познавам добре твоята родина.
— Моята родина е Спарта.
— А Ксерокия?
— Тя ми помогна да стана спартанка.
Кимнах и замълчах. Кратък разговор, но достатъчен, за да започна да я разбирам. Повечето от постъпващите в спартанската военна школа запазват близки връзки с родната земя. Но други така привикват със суровата дисциплина, оскъдната храна, страданията и натоварването, че излизат силно променени. Стават воини, но не на родината си, а на Делоската симахия, или дори на град Спарта, на Нике, Арес, Атина — боговете на войната.
Казват, че когато като малък Александър постъпил в школата — един от първите чуждоземни възпитаници, приети там — бил вдъхновен от мечтата на своя баща да промени Симахията така, че тя да премине изцяло под македонска власт. Цар Филип бил доста изненадан, когато делоската армия се явила на прага на неговата малка страна, за да я завладее, а десеторно повече, след като се оказало, че я води не друг, а младият капитан Александър, дошъл да се разпорежда в неговия дворец.
На сутринта след моя разговор с Жълт заек открих какво се е случвало в останалата част на кораба, докато съм бил под строга охрана. Двама младши специалисти се опитаха да проникнат със сила в кабинета ми, като същевременно си разменяха обиди и ругатни на различни езици.
Единият от тях беше младият небесен навигатор Пандос, двайсет и пет годишен скит с къса червена туника и скитска риза. По принцип приятен млад мъж, доста общителен. Човек не би си помислил, че момък като него би крещял подобни богохулствени слова, при това на няколко езика, като същевременно размахва пръчка от огнезлато. Жълт заек го сграбчи за ръката и изтръгна дългата две стъпки и дебела десетина сантиметра метална тояга. Той продължаваше да ругае другия мъж. Моята телохранителка постави тоягата върху бюрото и аз я погледнах. Върхът бе заоблен в полусфера с машинна точност, но основата беше нащърбена като скършен клон на дърво. Въздухът около пръчката бе прозрачен и разреден и изкривяваше гласовете в неприятно за слуха писукане.
Пандос изрева като разгневена мишка:
— Този глупак счупи едно от третичните витла.
Погледнах към спътника му, навъсен мускулест египтянин, облечен само с препаска и кожен колан за инструменти. Не си спомнях името му, но знаех, че е един от машинните техници, работещи при Рамоночон. Той беше също толкова възбуден и разгневен и размахваше накрайника на пясъкоструйник. От предния му отвор върху пода се сипеше влажен пясък.
— Тези птичи мозъци дори не дочакаха да приключим с шлифоването на кърмата, преди да започнат монтажа на витлата. Няма да носим отговорност, ако „Сълзата на Чандра“ се окаже неповратлив като бетонен блок.
Вдигнах ръка да замълчат.
— А сега кажете ми какво се случи — рекох със строг глас. — Един по един. — Посочих египтянина. — Ти първи.
Разказите им бяха наситени с пиперливи оскърбления, но все пак успях да сглобя картината. Оказа се, че префасонирането на кораба от хората на Рамоночон отнема повече от заявеното време, а Клеон нямал търпение да монтира новите арески витла, вследствие на което техните подчинени се хванали гуша за гуша кой къде да работи.
И през всичкото това време аз получавах на бюрото само сведения за безметежен напредък.
В сърцето ми кипна божествен гняв.
— Връщайте се по работните места — наредих. — Аз ще уредя въпроса.
Наметнах се с вълнена пелерина срещу острия вятър и следван от капитан Жълт заек, излязох навън.
Небето на височина от пет мили беше кристално ясно и Хелиос ни благославяше с постоянен поток от чиста златиста светлина. Спуснахме се по хълма към десния борд на кораба. Нямах търпение час по-скоро да стигна навигационната кула, но Жълт заек настоя да спазваме нужните предохранителни мерки. Изминахме разстоянието за половин час и всяка моя стъпка само засилваше гнева ми, задето съм бил мамен. Войниците на Езон излязоха да ни отдадат чест, докато минавахме покрай казармите, също както и артилеристите при батареята от вакуумни оръдия, но никой от тях не ни приближи. Не зная дали беше заради разпореждането на капитан Жълт заек, или отдалеч си личеше, че съм побеснял като някоя от фурните.
Тъкмо подминавахме амфитеатъра, когато Атина ме потупа по рамото. Припомни ми, че ако искам да получа отговори, трябва да съм спокоен — твърд, но спокоен. Влязох през вратата за актьорите в задната част на откритата към небето зала. Редове масивни пейки от лунен камък заобикаляха в полукръг сцената, изработена от земен гранит. От доста време екипажът не беше поставял някоя самодейна пиеса. Двамата с Езон възнамерявахме да сложим край на това мълчание веднага щом поемем на дългото пътуване към Слънцето, но ако не успеех да уталожа противоречията между Клеон и Рамоночон, то можеше и да не се състои.