Нуждаех се от друг подход и слава на Атина, майка на мъдростта, намерих подходящите думи:
— Капитане, провери дали пътят към хълма е безопасен.
— Командире… може би…
— Това е заповед, капитане.
— Да, командире — рече тя и свали ръка от меча.
Докато се върне, аз вече бях измит и преоблечен. Жълт заек ме улови за ръката и ми помогна да прекося с вдървена крачка коридорите и да се озова на повърхността.
Зазоряваше се, когато излязох отгоре. „Сълзата на Чандра“ се носеше на изток, право към Слънцето. Хелиос ме посрещна с топлите си лъчи. Изглежда вече не ми се сърдеше, ако въобще някога е било друго.
— Искаш ли да си починеш? — попита Жълт заек.
— Не — отвърнах и погледнах към хълма. — Да вървим.
Тя ме поведе с бодра крачка край хълма и нагоре по стълбите за площадката. Тъкмо изкатервахме последното стъпало, в близост до статуята на Атина, когато екна вик от сто гърла, събрани на върха.
— Привет, Аякс! Привет, командире!
Целият научен състав бе дошъл да ознаменува завръщането ми.
— Привет и на вас и благодаря — отвърнах.
Моите трима старши помощници пристъпиха напред.
— Командире, преустройството на „Сълзата на Чандра“ приключи — докладва Рамоночон, свел поглед надолу. — Щастлив съм, че оздравя.
— Ареските витла са монтирани, командире — обади се Клеон след него. — Издигнахме се на осемстотин мили над Земята. Тук би трябвало да сме в безопасност от вражески нападения.
— Подготовката за демонстрацията върви според плана — беше ред на Михрадарий.
— Добра работа — рекох и на тримата.
Заобиколих ги и застанах пред тълпата от мои подчинени.
— Простете ми — рекох на морето от разтревожени лица. — Не мога да остана и да пия с вас за мое здраве, тъй като съм изостанал с дни в работата си.
Последва откъслечен, облекчен смях.
— Но искам да отидете всички в столовата и да ядете и пиете до насита. Разлейте и малко вино за Аполон и Асклепий, за да продължават да се грижат за здравето ми.
— Привет, Аякс! — извикаха те отново и ме оставиха насаме с Жълт заек и Езон, който се бе появил от кабинета си тъкмо когато привърших речта си.
— Добре дошъл, Аякс — рече той и ме улови внимателно за лакътя.
— Благодаря ти, Езоне — рекох и върнах жеста.
Той се наведе и ми прошепна в ухото:
— Жълт заек помоли да бъде заменена. Казах й, че ще говоря с теб за това. Съветвам те да не й позволяваш, защото няма по-добър воин от нея в Симахията.
— Този въпрос е решен — отвърнах. — Успях да й попреча, когато се готвеше да ме помоли.
— Чудесно.
Изправихме се и заговорихме с нормални гласове.
— Откъде намери онзи поднебесен доктор? — попитах.
— Пратих спешно съобщение на архонтите и те го докараха с лунна шейна от военнопленническия лагер в Източна Индия.
— Без проблеми? Без възражения от Атина и Спарта? — не можех да повярвам, че бюрокрацията е пропуснала да каже тежката си дума по толкова необичаен въпрос. — Интересно.
— Имаш ли някакво обяснение? — попита ме той, разчитайки мислите ми по израза на лицето ми.
— Очевидно „Слънчев крадец“ заслужава такъв компромис.
— Именно.
— Причина за което навярно е напредъкът на поднебесната техника.
— Звучи логично — кимна той, — макар да не ми харесва.
— Нито на мен. Но щом архонтите са готови да ни окажат такова високо доверие, мисля, че не бива да ги разочароваме.
Той се усмихна и отново ме стисна за лакътя. После се разделихме и всеки тръгна към кабинета си.
Гледката на любимото работно място ми подейства добре, но не и огромният куп свитъци на бюрото ми. До късно следобед успях да ги прегледам и да вляза в течение на делата на кораба. Поднесоха ми обяд и макар и насила, изядох по-голямата част с мисълта за десетте дена принудителна диета.
Близо до дъното на купчината се натъкнах на още доказателства за нарасналото значение на „Слънчев крадец“. Беше в официален свитък с печата на Делоската симахия и подписа на Кройс, архонт на Атина. В него се съобщаваше, че ще получим исканите от Михрадарий вещества от Афродита и Хермес. Прочетох го три пъти, за да се уверя, че няма да бъде придружено с орязване на бюджета, нито от огромно количество формуляри, с които да задоволя ненаситната алчност на атинската бюрокрация.