Скочих от диска и се протегнах, за да прогоня умората от трите часа пътуване. Поех дъх с пълни гърди и незабавно съжалих — влажният островен въздух напълни дробовете ми и внесе смут в мислите ми точно когато разчитах да са най-ясни.
— Командире, ще позволите ли да ви придружа вътре? — попита куриерът.
Кимнах и тя ни поведе към средата на полумесеца, където високи двайсет стъпки железни порти отделяха архонтите от останалия свят.
Пазачите на вратите, двама набити роби, облечени само с набедрени препаски, ги разтвориха и ние се озовахме в тунел, свързващ пристанището с острова. Тунелът беше достатъчно широк, за да могат по него да маршируват едновременно шестима войници, но ниският таван и честите постове създаваха усещането, че е тесен и пренаселен, или може би причината за това бе тежестта в гърдите ми и тревогите за предстоящата среща и за Рамоночон.
Двама часовои при отсрещните врати провериха отново документите ни, после разтвориха бронзовата порта и ние се озовахме на остров Делос. Намирахме се в истински архитектурен рай, с много зеленина и ярко осветление от стотици огнени глобуси, закрепени на пилони от подсилено стъкло.
Куполът над нас бе изрисуван със сцени от Олимп, които обрисуваха войната между боговете и титаните и крайната победа на първите. Имаше също рисунки на Зевс, пейзажи на Елисейските полета, прочути моменти от Троянската война и основаването на древните елински градове. Жълт заек за кратко бе смаяна от цялото това великолепие, сърцето ми се стопли приятно при мисълта, че моят телохранител стоик не е равнодушен към красотата на Делос.
— Трябва да се връщам към прекъснатите си задължения — обяви куриерът. — Очакват ви във виолетовия двор, той е на половин миля нататък.
Тя ни посочи пътя и се изгуби зад близкия затревен хълм.
Продължихме бавно по павираната с мраморни плочи улица покрай домове със сини куполовидни покриви и висящи градини с рози и зюмбюли. Прекосихме няколко площадчета с множество лавици за свитъци и писалища, заобиколени от лозя с едри гроздове. По-нататък по същия път бяха подредени статуите на предишни архонти, които ни гледаха с каменни изражения на мрачно доброжелателство. На острова всички бивши архонти си имаха отредено място. Тези от тях, които бяха обявени за герои след смъртта им, се отличаваха с по-високите си статуи, боядисани в черно и синьо.
Единственото, което нарушаваше този идиличен пейзаж, бяха чиновниците и писарите, които сновяха наоколо в изпълнение на някоя архонтска заповед и си придаваха важен и надут вид, опасявайки се да не бъдат сметнати за ненужни и върнати обратно в Атина, Спарта, или — Зевс да ги пази — в някоя от провинциите.
Когато за пръв път пристигнах на Делос, останах изненадан от огромния брой жители на този малък остров. Повечето граждани на Делоската симахия вярват, че архонтите живеят откъснати от суматохата на останалия свят, за да могат на спокойствие да вземат своите важни решения. Тъкмо по тази причина някога те са били преместени тук, на острова, където се е държало съкровището на Симахията, вместо да останат в Атина и да бъдат задушени от бюрокрацията или пък от военщината в Спарта. Но през вековете управленческият механизъм на Симахията продължи да се усложнява, скоростта на комуникациите да расте и стана така, че всички, дори дребни, макар и немаловажни проблеми се прехвърляха от чиновниците в Атина и Спарта на архонтите в Делос. В резултат от това службата на архонтите нарастваше от година на година.
Докато се шляехме, пресрещна ни нервен чиновник със зелена тога на нисш служител.
— Добре дошли на Делос, командир Аякс, командир Езон, капитан Жълт заек — заговори ни той. — Бъдете така добри да ме последвате, другите вече ви чакат.
— Кои други? — попитах.
— Другите командири от проекта „Прометей“ — обясни той и ни поведе по украсен с нарциси път към открит двор, заобиколен от виолетови колони. Осем орехови кресла, снабдени с виолетови тирски възглавници, бяха подредени в полукръг. Четири от местата бяха заети и двама млади, атлетични войници стояха зад седналите мъже и наблюдаваха зорко нашата малка група. Изглежда само Езон бе посмял да помоли за телохранител — спартански офицер. До креслата имаше триножници с подноси с храна. Нашият водач ни посочи празните места и безшумно изчезна.
Познавах трима от седящите мъже. Егист от Митилена, един от най-одумваните випускници на Академията, и Филат, най-способният офицер, напускал някога Спарта, бяха съответно научният и военният командир на проекта „Гадател“. Доближили глави, те си шепнеха поверително. Без съмнение Егист уверяваше Филат, че техният оспорван от мнозина проект се развива успешно.