— В такъв случай „Гадател“…? — попитах.
— Успокоение за Кройс, че прави каквото е нужно — обясни Милтиад. — Истината е, че разчитаме на вас.
Опрях ръка на сърцето си и му козирувах по спартански обичай.
Върнахме се на борда на „Сълзата на Чандра“ със същата лунна шейна, същия навигатор и същата охрана, но в помрачено настроение. Пътувахме предимно в тъмнина, нощта ни застигна още на брега на Атлантика. Едва когато наближихме моя кораб, на хоризонта се появи зарево. В тази част на Западния океан на хиляда мили под нас бяха разпръснати острови, които от много години принадлежаха на Поднебесното царство, а отпред лежеше Азия, родината на нашите врагове.
Загледан в изгрева от височина хиляда мили над една част на света, която не владеехме, поемайки с пълни гърди от чистия, разреден въздух, аз се замислих за последните събития в Делос. Архонтите бяха заявили недвусмислено, че разчитат само на мен и беше мой дълг да се закълна пред Атина и Зевс, че ще оправдая доверието. Но Рамоночон също ми вярваше и се бе заклел да ми служи докрай. Надявах се, че няма да се наложи да избирам между тях.
Приближихме „Сълзата на Чандра“ от по-голяма височина и започнахме да се снижаваме към него. Наведох се напред, за да наблюдавам как малката перлена капка в небето се превръща в сияещ сребърен контур. Очаквах да стана свидетел на обичайното оживление на борда, но не и да видя въоръжени отряди да маршируват във всички посоки, към кърмата и носа, да влизат в пещерите, а после да излизат обратно. Изглеждаше така, сякаш всички Езонови войници са изкарани да патрулират.
По мое нареждане пилотът приземи шейната близо до навигационната кула, където няколко подсилени отряда патрулираха покрай кърмата. Езон, Жълт заек и аз свалихме предпазните ремъци и се прехвърлихме от един лунен къс на друг. Шейната изчезна в небето, а през това време Езон повика войниците и попита къде е Анаксамандър.
— На хълма, господарю — очите на мъжа бяха подпухнали, сякаш не беше мигвал през цялата нощ.
Отправихме се веднага нататък, като пътем подминахме още няколко отряда. Те ни отдадоха чест енергично, облекчени, че виждат отново Езон. Стигнахме площадката на хълма и открихме началника на охраната, в сянката на статуята на Александър да чете някакви документи.
— Доклад за обстановката на кораба! — нареди Езон.
Анаксамандър застана мирно и отдаде чест.
— Командире, на кораба е въведена повишена бойна готовност. Всички части са мобилизирани и разположени на възлови позиции. Резервите са обединени в допълнителни патрули.
Толкова голяма бе увереността му, че е постъпил правилно при извънредните обстоятелства, че той дори не си даваше сметка, че ще изтощи екипажа и ще намали ефективността му.
Езон си пое дълбоко въздух и аз почувствах като топлина от огън яда му заради твърде ревностните действия на неговия подчинен.
— Кажи на хората да се прибират — нареди Езон. — Намали постовете, разпусни допълнителните патрули и дай на всички почивка.
— Да, командире.
— Нещо друго за докладване?
— Да, господарю — кимна Анаксамандър. — Жилищното помещение на затворник Рамоночон е запечатано, но още не съм го претърсил. Предположих, че ще искате да присъствате лично.
Езон се почеса по рехавата брада.
— Съвсем правилно, началник на охраната. Ще го направя още сега. — Той се обърна към мен. — Аякс, какво ще…
— Идвам с теб — прекъснах го.
Езон ме отведе при статуята на Аристотел и ми заговори с тих глас, за да не може да ни чуе Анаксамандър. Над главата ми моделът на Вселената в ръката на героя продължаваше неумолимото си движение, отбелязвайки хода на времето.